Мъжът с часовника ли удря по вратата? Сърцето ли пак скърца под палтото? Камбана ли бие истерично навън? Студено, лудо време. Виелица и вой на улични кучета. Хора бягат уплашени. Пожарникари вилнеят по пързалките и бият когото им падне.

Вече седем дни, откакто те няма — прекалено, прекалено дълго време. Сам-самичък в тази тясна стая. Легло и маса, лампа и бутилка. Какво е това отсреща, там на стената? Твоя снимка? Да, твоята снимка на стената. Косата ти, очите ти, устата ти — да, това си ти, ти си. Искам да хвърля нож по нея, защото те няма. От прекалено дълго време те няма и няма и затова ще хвърля този нож, да видим дали ще го забода между очите ти.

Не ми се стои тук, но къде да отида? Ставам и сядам, ставам и сядам, лягам на леглото и пак сядам. Къде да отида? В болницата при сестрите или в бара на свинете — да се преструвам, че не ми пука и да гася фасове в ръцете.

Изгасям и светвам лампата и пак я изгасям и светвам и пак и пак го правя, защото не искам нито да съм на светло, нито да съм на тъмно. Паля си цигарата. Червена точка пред лицето на мрака. Въобразявам си, че те няма, но това са седем дни вече, прекалено, прекалено дълго е да съм без теб.