Шахматни дневници

И двамата дойдохме едновременно, в осем и половина, но колегата ми от съседното бюро ме заговори пръв.

— Имаш ли шах с големи фигури? — попита той.

Единственият шах, който някога бях имал беше един руски, бял, миниатюрен, с магнитни фигурки. С него играехме с брат ми, когато се возехме по самолети и кораби в безкрайните пътувания на родителите ни. Всъщност, бях учуден, че колегата ми играе шах.

— Как така големи? Колко големи? — От малък не бях играл на тази игра.
— Еми големи, истински, ей такива — посочи ми той.

За какво ли му беше този шах? Представих си как синът му се хвали на дъщеря ми: „А пък тати ме научи да рисувам с туш“, „тати ме научи да познавам часа“, „тати ме научи да играя шах“. През нощта бях сънувал как се губя в някакъв средновековен град. Аз бях на ред.

— Аха, аз помислих, че говориш за наистина големи…
— Не. Имам предвид съвсем обикновни…
— Как така обикновени?
— Не е важно. Забрави.

Не можех да му позволя да ме победи.

— Знаеш ли? Струва ми се, че Джордж има такъв шах.
— Кой Джордж?
— Няма значение. Забрави.

Колегата ми ме изгледа продължително. После стана и се запъти към кухнята.

— Предаваш ли се? — извиках след него.