И двамата дойдохме едновременно, в осем и половина, но колегата ми от съседното бюро ме заговори пръв.
— Имаш ли шах с големи фигури? — попита той.
Единственият шах, който някога бях имал беше един руски, бял, миниатюрен, с магнитни фигурки. С него играехме с брат ми, когато се возехме по самолети и кораби в безкрайните пътувания на родителите ни. Всъщност, бях учуден, че колегата ми играе шах.
— Как така големи? Колко големи? — От малък не бях играл на тази игра.
— Еми големи, истински, ей такива — посочи ми той.
За какво ли му беше този шах? Представих си как синът му се хвали на дъщеря ми: „А пък тати ме научи да рисувам с туш“, „тати ме научи да познавам часа“, „тати ме научи да играя шах“. През нощта бях сънувал как се губя в някакъв средновековен град. Аз бях на ред.
— Аха, аз помислих, че говориш за наистина големи…
— Не. Имам предвид съвсем обикновни…
— Как така обикновени?
— Не е важно. Забрави.
Не можех да му позволя да ме победи.
— Знаеш ли? Струва ми се, че Джордж има такъв шах.
— Кой Джордж?
— Няма значение. Забрави.
Колегата ми ме изгледа продължително. После стана и се запъти към кухнята.
— Предаваш ли се? — извиках след него.

Още несвързани истории
Източен блок
25.03.2010
Новото жилище много му харесваше. Задоволяваше отлично нуждите му. Само едно нещо му пречеше да се чувства добре. Не знаеше какво. Просто чувстваше дисбаланс. Заплаха...

