И двамата дойдохме едновременно, в осем и половина, но колегата ми от съседното бюро ме заговори пръв.
— Имаш ли шах с големи фигури? — попита той.
Единственият шах, който някога бях имал беше един руски, бял, миниатюрен, с магнитни фигурки. С него играехме с брат ми, когато се возехме по самолети и кораби в безкрайните пътувания на родителите ни. Всъщност, бях учуден, че колегата ми играе шах.
— Как така големи? Колко големи? — От малък не бях играл на тази игра.
— Еми големи, истински, ей такива — посочи ми той.
За какво ли му беше този шах? Представих си как синът му се хвали на дъщеря ми: „А пък тати ме научи да рисувам с туш“, „тати ме научи да познавам часа“, „тати ме научи да играя шах“. През нощта бях сънувал как се губя в някакъв средновековен град. Аз бях на ред.
— Аха, аз помислих, че говориш за наистина големи…
— Не. Имам предвид съвсем обикновни…
— Как така обикновени?
— Не е важно. Забрави.
Не можех да му позволя да ме победи.
— Знаеш ли? Струва ми се, че Джордж има такъв шах.
— Кой Джордж?
— Няма значение. Забрави.
Колегата ми ме изгледа продължително. После стана и се запъти към кухнята.
— Предаваш ли се? — извиках след него.

Още несвързани истории
Без остатък
15.10.2010
Не помни кога ѝ писа за пръв път, нито защо, нито пък как я намери. Страница от тефтер с надраскан адрес на нея? Изгубена картичка? Няма значение.
Добрият син
31.01.2013
Из "Забележителни истории за надарени деца"
Имало едно време в Нова Зеландия едно дете, което поискало от баща си да му купи касичка...