Златната кофа

Хорхе минаваше пред бюрото ми и спря, както обикновено да разменим няколко реплики. Той много добре знае, че когато съм със слушалки нищо не чувам, но въпреки това винаги спира да си побъбри. Ако можеше да си представи ситуацията през очите ми никога не би спрял. Някой застава срещу теб и започва беззвучно да движи устните си. Смешно е някакси.

Обикновено кимах известно време и той сам си тръгваше, но този път нещо се застоя. В един момент започна да се държи малко странно. Жестикулираше неистово, кривеше лицето си по неопусуемо смешен начин, махаше с ръце и като че ли се опитваше да сочи в няколко посоки едновременно. Ако знаеше само колко малко ме интересува къде е ходил предишната вечер и какво е правил щеше да се засрами и да си тръгне обидено, с наведена глава. Реших да се намеся:

— Как е кафето?

От силната музика не успях да чуя собствения си глас. Той продължи да маха, да подскача и да сочи. Какво му ставаше тази сутрин, беше решил да ми потанцува ли? Реших да приложа друга стратегия, да го накарам да направи нещо унизително. Тогава може би щеше наистина да се засрами и да си тръгне. С огромно нежелание свалих слушалките от главата си:

— Хорхе, моля те, подай ми онази кофа да си дигна краката.

И точно в този момент онзи огромен и ужасен тигър скочи зад мен и ме захапа за врата.