Уругвай

Страхотно. Планът ни с Джордж мина успешно. Влязохме при Лендън малко преди обяд, аз с тениска на Нелсън Мандела и с нарисувано на бузата южноафриканско знаме, а Джордж с жълто зелена плетена шапка, завързано около китката шалче и малък касетофон, от който тихо звучеше провлаченият глас на Боб Марли.

— Здравей шефе! От името на групичка ревностни патриоти и верни почитатели на футболния отбор на Южна Африка (тук му бутнахме едно листче с герба на страната и подписите на десетина колеги), бихме искали да помолим да ни бъде удължена обедната почивка, за да можем да покрепим отбора ни в решителния ни мач срещу Уругвай! Часовете ни ще бъдат отработени при първа възможност!

Лендън ни изслуша внимателно и известно време постоя без да каже нищо. След още малко обърна поглед към прозореца и се загледа в случайно минаващ самолет. Джордж свирна лекичко с нещо като малко тромпетче с висящи по него реснички и Лендън като че ли се сепна.

— Какво, мач ли ще гледате? — попита той.
— Съдбата на целия африкански континент зависи от нашата подкрепа, сър — казах тихо, но ужасно сериозно.
— Трябва да спрем уругвайските нашественици — добави Джордж.
— А кога пък станахте фенове на Южна Африка?
— Баба ми е една четвърт хайтянка, сър — отговорих високо и ясно.
— А мойта е от Пасо Добле — намери за уместно да добави Джордж.

Погледнах го с лек укор. Целия офис знаеше, че Лендън не се интересува изобщо от футбол, но това не значеше, че е пълен глупак. Лендън отново се загледа през прозореца. Очевидно го мъчеха много по-важни въпроси от мачовете на глупавото световно. Леко усилихме касетофончето и той отново погледна насам.

— Хубаво. Само не се напивайте — каза бързо и спря да ни обръща внимание. На бюрото му стояха няколко купчини документи, които чакаха да бъдат прегледани, коригирани и одобрени. „Скапани, надути уругвайци“, промърмори той сякаш на себе си и се зае с първата купчина.