Два камиона спират пред нас, един зад друг. Първият леко изпуфтява след спирането и угасва. От кабинката излиза млад мъж и се запътва забързано към задния. Стига до кабинката, надигна се и отваря вратата. Висейки на един крак казва на човека вътре:

– Това ли е къщата?

След като чува отговора, заклаща глава и слиза. От другата страна се появява вторият шофьор, прошарен мъж на средна възраст, с оранжев сигнален елек и бейзболна шапка, и го доближава. Аз леко прибирам пердето и продължавам да ги гледам през по-малък процеп.

– Трябваше да те оставя ти да водиш.
– Аз нали ти казах, първата отбивка след моста, излизаме, и на първия разклон взимаме дясната.
– Защо не ми каза, като видя, че сбърках?
– Скъсах се да ти свиркам.

Младият запалва цигара.

– Какво ще правим сега?
– Само не ме питай какво ще правим сега! Видя какъв е пътя, да развъртим тия животни обратно ще ни отнеме половин час, ако не искаме да влезем в реката. А след половин час ще е вече късно.
– Какво предлагаш?
– Днес ти е ден да ме дразниш, а?
– Не, аз…
– Слушай ме само, слушай ме добре! Кротко, дръж се малко настрана, и тихо! Че всяка седмица ми пращат по един нов като тебе и ми е…
– Изви…
– Казах ли нещо?!

Младият се отдалечава и пуши енергично. Стои с гръб. След минута-две хвърля фаса в калта и се обръща. По-старият вече е отворил и разтоварва бутилки в двора. Налита ме страх и съвсем пускам пердето, но и някакво рационално чувство за справедливост се обажда и напъва да съм ги питал какво правят в двора ни и какви са тия работи. А то е ясно какви са – на всяка бутилка си пише „течен азот“ с големи бели букви. Решавам да звънна на мама.