Котетата

Дъщеря ми се навела през балкона…

Гледам дъщеря ми се навела през балкона, рони хляб.

– Какво правиш бе, Еди?
– Храня котетата долу.
– Е с хляб ли?
– Не, с гълъби.

Явно все пак ги учат на нещо в училище…

Близначките, еп. 4

Когато същата вечер мъжете от ловната дружина влязоха в карцера не можаха да повярват на очите си…

Когато същата вечер мъжете от ловната дружина влязоха в карцера не можаха да повярват на очите си. Ухапаната от неизвестен заразопреносител хрътка беше успяла да откъсне веригата, с която беше завързана. После се беше измъкнала, изкривявайки със свръхестествена сила решетките на клетката, преди накрая, водена от загадъчния си порив, да захапе 19 годишната Вийет по задната страна на бедрото, малко преди началото на дупето. Вийон, близначката на Вийет, беше единственият човек, който разбра за ухапването. Тя не видя какво се случи, но както много пъти преди това го почувства в собствената си плът. Беше като щракване на телбод – безстрастно, светкавично пробождане.

Двете сестри решиха да не казват на никого за инцидента. Цял живот някой все се препречваше на пътя на съдбата, някой все разваляше безбройните изненади, които тя им готвеше. Не и този път. Двете иначе съвсем идентични сестри, които самата им майка приживе рядко успяваше да различи, вече имаха една разлика. Те прекараха вечерта като се разглеждаха една друга. Бедрото на Вийон изглеждаше ето така:
Villon
а това на Вийет ето така:
Villette
На сутринта Вийет липсваше в леглото си.

/следва продължение/

Куката

Михаил приключи долните два етажа…

За две години ремонт, Михаил приключи долните два етажа и довършваше третия. Первазът беше поръбен с бодлива тел, прозорците – матирани, оставаше му само да смени куката. Михаил сложи ръце на кръста и я изгледа за да я прецени…

Отгоре куката го гледаше надменно и някак еднооко. Михаил й метна едно въже през врата и тръгна да се катери към нея. Тя го почака да я доближи и се поклони.

Михаил сега е в болница, за ремонт на задник и лакът. А куката се наду, блесна на октомврийското слънце и вече не дава и гълъб да я оака.

Мишо

В сянката

На края на града, под едно дърво…

На края на града, под едно дърво, висеше човек. Обесиха го преди три дни, за дългове. На ревера му защипаха бадж с надпис „Вас ви обслужва“ и под него – последното име, под което беше известен. Последният дъжд обезмисли тази нелепа шега.

В сянката на обесения се беше изтегнал млад дявол. Той видимо нехаеше за съдбата и миризмата на нещастника, но пресметливо отчиташе движението на слънцето и се местеше със сянката при първите признаци на дискомфорт. Време за отдих.

Това, което му развали спокойствието беше нетипичен за полето шум, който се появи по някое време след пладне. Автомобил. Дяволът се покатери по дървото, спотаи се на по-висок клон и зачака.

Автомобилът спря с премерена маневра току под обесения. От него слязоха двама мъже, които разговаряха възбудено. По-младият се качи на капака и доближи висящия с гримаса на прекалена погнуса. Внимателно откачи баджа, подаде го на другаря си, а на негово място с парче гипс изрисува що-годе правилна мишена. Доволен, той скочи от капака и двамата се качиха в автомобила и отпрашиха, само за да спрат отново на около 200 метра от дървото. Отново слязоха, този път – с пушки в ръка.

Пръв стреля по-младият, изстрелът му отиде по дяволите. Беше ред на другия. Той се прицели леко театрално и стреля. Тялото се разклати! Последваха моменти на перчене, беше отново ред на по-младия. Той също уцели и двамата се приближиха към дървото за да проверят кой е бил по-точен. По-точен се оказа дяволът.

Tree

Денят

Нещастник, западнал и телом и духом

[vc_row][vc_column][vc_column_text]Денят се изкарва как да е, ала вечерите са тежки, защото впечатлението, че интелигентността ти пресъхва е толкова мъчително, та се възприемаш като нещастник, западнал и телом и духом.

Herr Makarenko държеше малък сувенирен компас в горното чекмедже на бюрото си. Понякога стрелката сочеше Стриндберг.

[/vc_column_text][vc_single_image image=“8217″ img_size=“full“][/vc_column][/vc_row]

Колегите

Екскурзията започна добре. Фирмата беше наела корабче, с което трябваше да обиколим близките острови…

Екскурзията започна добре. Фирмата беше наела корабче, с което трябваше да обиколим околните острови. Раздадоха ни по една малка бутилчица вино за пътуването, но след двайсетина минути моята свърши. За щастие Стефан ми даде неговата, тъй като по това време на годината постел. Не помня точно каква беше религията му, но я приех. Бутилката, разбира се, не религията. Принципно съм доста толерантен човек и единствено полудявам, когато някой иска нещо от мен.

Горе по стълбичките имаше кабинка, от която можеха да се наблюдават чудните гледки, които се разкриваха. Неясно защо всички колеги се блъскаха да се качат и да погледат. Пообиколих да намеря още някой вярващ, за още една от онези бутилчици, но повечето си ги бяха прибрали за спомен от пътуването. Потиснах се. Не трябваше да идвам. Трябваше да се откажа, още щом разбрах, че любовницата ми, Фиона, няма да идва.

Легнах на носа на кораба. Кабинката се падаше точно над мен. Колегите се блъскаха и крякаха като кокошки, сочеха разни чайки и малки пухкави облачета. Всички освен мен май се забавляваха. Взех да си мисля за Фиона. Можех да кажа вкъщи, че заминавам с колегите, а да идем някъде с нея, само двамата. Принципно бях слаб лъжец, но това изглеждаше лесно.

Явно съм задрямал, защото по едно време чух пронизителен писък и скочих на крака. Колегите в кабинката крещяха и сочеха нещо навътре в морето. Оказа се някакво огромно, наподобяващо гигантска сепия морско чудовище, което бързо приближаваше към кораба.

– Всички ще умрем!!! Всички ще умрем!!! Направи нещо!!! – изпищя една от най-досадните колежки и се вкопчи в мен. Принципно във фирмата си имаме такъв лаф, „всички ще умрееем“, но в случая колежката беше съвсем сериозна.

– О, моля те, защо просто не млъкнеш!!! – изкрещях в лицето й. Знам, не се гордея с реакцията си. В крайна сметка, никой не ми е виновен, че така овчедушно се съгласих да дойда на тази екскурзия. Просто ме е яд, защото можехме да сме с Фиона в някое хотелче, а вместо това сега тази досадница ми крещи в ухото и ме кара да я спасявам…

Nessie

Няма прогрес в решаването на листовки

Поздравления – завършихте листовка А14.
Представянето ви бе оценено като ‘Скъсън’.

По действителен случай

Първи опит
Поздравления – завършихте листовка А14.
Резултат 24 от 30.
Представянето ви бе оценено като ‘Скъсън’.

Втори опит
Поздравления – завършихте листовка A3.
Резултат 27 от 30.
Представянето ви бе оценено като ‘Скъсън’.

Трети опит
Поздравления – завършихте листовка A21.
Резултат 29 от 30.
Представянето ви бе оценено като ‘Скъсън’.

Четвърти и последен опит
Поздравления – завършихте листовка А17.
Резултат 30 от 30.
Представянето ви бе оценено като ‘Скъсън’.

crew
© NASA

G

Хора като хора, всичко си е съвсем като тука!

-…и попаднах на място където всички се казват Гвендолин!
-Всички?
-Всички, копеле. Всички. Мъжете, жените, котките…
-И к’во? Ако излезеш на улицата и извикаш „ГВЕНДОЛИН!“, всички гледат към тебе?
-Да! Как мислиш, че разбрах за това, че така се казват?! Минах по моста и на другия край някаква бакалия. Прочетох надписа тихо, уж само на себе си, и изведнъж – всички ме зяпат.
-Гвендолин! Ама име! Какво е, как пък точно това?
-Не знам – руско май…
-Ама руснаци ли са?
-Абе к’ви руснаци, бе! Хора като хора, всичко си е съвсем като тука!
-Лудница! И колко време изкара там?
-Два дена, от вторник до четвъртък. Вчера се прибрах, фактически.
-Много малко, бе!
-Абе те ме изгониха! Аз…
-Ха-ха-ха! Верно ли, бе?
-Да! Аз още на втория час…

G

Къде отиват всички писма…

Знаеш ли къде отиват всички писма без или с недосатъчна марка?

Днес Лейла отговаря на Зюси, която след като обиколи всички бюра за изгубени вещи в града, ни пита един много важен за човечеството въпрос:

З: Знаеш ли къде отиват всички писма без или с недостатъчна марка?

Л: Здравей Зюси! Е как къде?! В Китай! Чичковците и каките от УНИКЕФ ги събират и ги пращат на неграмотните!

изгубени вещи

Моля, задавайте своите въпроси и всяка събота Лейла ще отговаря на един от тях.

2020

Освен обичайните сметки видя и един син правителствен плик…

Хер Макаренко се чуди дълго дали да отвори очи тази сутрин. Беше се научил да прави всичко със затворени очи, не искаше да го влачат за свидетел за всяка глупост. Все пак ги отвори.

От тавана го гледаше камера, също като вчера. Изплези й се наум и стана. Отиде до вратата да прибере пощата. Освен обичайните сметки видя и един син правителствен плик. Отвори го и леко се сепна – имаше 36 часа да смени името си.

Censorship
®