— 19 —
Запис от 2-ри домуари
Дали нищото е нещо?
– Има!
– Няма!
– Има!
Всеки ден лягам и ставам с препирнята на Олаф и Киро има ли огняр в мазето.
Киро каканиже:
– Той е най-големият вампир на света! Има нокти като лопати. Яде въглени, после ака сажди. Боли го корема, ако излезе от мазето. Боли го главата, ако се качи на друг етаж. Боли го сърцето. За мен и за другите деца.
Олаф лежи върху голата пружина на леглото си, притворил очи, пуши въображаема цигара. После започва с равен глас да изрежда, че
1) нищо не съществува;
2) дори и да съществува, то ще остане скрито за нас в Дома.
– В крайна сметка, няма огняр и никой не го еня ни за теб, ни за мен, ни за другите деца. Затваряй си устата и лягай вече.
Киро щипе Олаф по пръстите на краката.
– Мен ме има, виждаш ли. Кой те щипе, а?
– Няма те. Ти си едно досадно нищо. Една случайна истина си ти, която никой не е искал, затова си тук. Остави ме на мира. Никой не обича истината, Киро.
Киро а-ха да се разплаче. Отива в ъгъла. И мълчи до вечерта, когато отново припълзява до Олаф, и го ощипва по пръстите на краката. Истината винаги намира начин да напомни за себе си.
Проследи…
Сняг и чайки
Тичам по Азовская алея, а камъчетата под краката ми скърцат като сняг. В ушите ми шуми паника. Чайките ме гледат втренчено, накацали по паметника на Декларацията за Невидимост...
Защо точно аз?
Самоварът кипи и лекичко просвирва. Оглеждам се в кръглия му тумбак. Не съм по-особено от други джуджета. Обикновено съм, средностатистическо дори. Казвам се Йоста Бéрлинг...
Джудже на Луната
Винаги съм искало да бъда първото джудже на Луната. Да обиколя три пъти някой кратер, преди да се търкулна в него...
Буря в чаша чай
Чаят ми отдавна е изстинал. Изливам го на пода. Получава се красива локва. Прилича на малък залив в Азовско море...
Въздух, огън и вода
Като малки обичахме да се надбягваме с въздуха и времето. Ето как се случваше: затваряхме очи, поемахме дълбоко дъх и се опитвахме да издържим така трийсет секунди...
На море с мавър
Джуджета, маври и маймуни били живите играчки на европейските крале през XVIII век...
Орелът кацна
Пръстите на краката ми са замръзнали. Опитвам се да ги размърдам, а скрежът между тях се рони и скърца...
Пътят към ада
Първоначално идеята ни се струваше добра. Но може би трябваше да знаем, че човешкия свят е като нескопосано сглобено магаре, което върви със задника напред.
Първа кръв
Живеем в тъмна стая, дълга като тунел. Железните ни легълца са наредени близо едно до друго, далече от вратата. Общо са 5, но две от тях са празни.