— 10 —
Запис от 7-ми февруари
Или за възпитанието.
Струйка сос се стича по брадичката на майка ми и капе на масата. Мълча. Доброто възпитание не е в това да не разлееш сос на покривката, а да не направиш забележка на този, който го стори – бил казал Чехов. Тя напук не посяга към салфетката в скута си, сякаш иска да стои часове наред с полуотворена от изненада уста. Новината, че заминавам за година в света на хората, я разстрои прекомерно. Повече, отколкото очаквах. Баща ми ме гледа настойчиво. „Направи нещо!” – чета в погледа му. Напук се опитвам нищо да не правя.
– Смятам, знаеш, – майка ми избърсва рязко соса от брадичката си – че хората са непоправими ръстисти. До края на миналия век в техния свят джуджетата нямали никакви права. И все още нямат.”
– Чернокожите, мамо, не джуджетата. – поправям я.
– Чернокожите джуджета – допълва баща ми.
– Чернокожите И джуджетата, натъртва тя и изсумтява: „Ръстисти!”
– Ще те пребият посред бял ден, ще те накарат да добиваш руда в Сибир!
Предразсъдъците и в двата свята са непоклатими. Хората са убедени, че джуджетата са глуповати създания с месести носове и островърхи шапки. Джуджетата, от своя страна, считат хората за агресивни варвари, които в безумието си вярват, че са венец на Сътворението. Трябва да призная, че джуджетата отдавна вече не носят островърхи шапки, докато хората още живеят в заблуда за превъзходството на ръста си. Затова ние се придържаме строго към Декларацията за Невидимост – никой не знае, какво би им хрумнало, ако хората узнаят истината за нас. Но все пак – масов ръстизъм никога не е имало и няма да има. Страховете на майка ми са необосновани. Пътувал съм неведнъж инкогнито в човешкия свят.
– Наистина, пътувал е неведнъж до там. – Татко става, слага ръка на рамото на майка ми.
– Утре ще те закараме до пристанището – казва тя . Благодаря и я прегръщам. Доброто възпитание не е в това да не разстроиш някого, а да знаеш как да го утешиш.
Проследи…
Сняг и чайки
Тичам по Азовская алея, а камъчетата под краката ми скърцат като сняг. В ушите ми шуми паника. Чайките ме гледат втренчено, накацали по паметника на Декларацията за Невидимост...
Защо точно аз?
Самоварът кипи и лекичко просвирва. Оглеждам се в кръглия му тумбак. Не съм по-особено от други джуджета. Обикновено съм, средностатистическо дори. Казвам се Йоста Бéрлинг...
Джудже на Луната
Винаги съм искало да бъда първото джудже на Луната. Да обиколя три пъти някой кратер, преди да се търкулна в него...
Буря в чаша чай
Чаят ми отдавна е изстинал. Изливам го на пода. Получава се красива локва. Прилича на малък залив в Азовско море...
Въздух, огън и вода
Като малки обичахме да се надбягваме с въздуха и времето. Ето как се случваше: затваряхме очи, поемахме дълбоко дъх и се опитвахме да издържим така трийсет секунди...
На море с мавър
Джуджета, маври и маймуни били живите играчки на европейските крале през XVIII век...
Орелът кацна
Пръстите на краката ми са замръзнали. Опитвам се да ги размърдам, а скрежът между тях се рони и скърца...
Пътят към ада
Първоначално идеята ни се струваше добра. Но може би трябваше да знаем, че човешкия свят е като нескопосано сглобено магаре, което върви със задника напред.
Първа кръв
Живеем в тъмна стая, дълга като тунел. Железните ни легълца са наредени близо едно до друго, далече от вратата. Общо са 5, но две от тях са празни.
Сърцето на нищото
Има! Няма! Има! Всеки ден лягам и ставам с препирнята на Олаф и Киро има ли огняр в мазето.