— 15 —
Запис от 15-май
За късмета.
Две джуджета трябва да прокопаят триметров тунел от точка П до точка Б. На едното джудже му е студено, другото е жадно, а двете заедно са гладни. Колко време ще им е необходимо, за да стигнат до точка Б?
Джуджетата в задачата сме ние – Олаф и аз. Зъзнем на плаж във Варна. Искаме да стигнем до София, но на гарата отказват да ни продадат билети, защото на „деца под 7 години” е забранено да пътуват без придружител.
Вече трети ден продавачката свива презрително устни и ни отсича главите с кратко и решително „Тц”. После добавя: „Ще ме уморите бе, деца!” и театрално клати глава. Прилича на охранена птицечовка. Вече нямаме никакъв шанс, защото е разказала за нас и на колежките си. В момента, в който се изправим на пръсти и покажем глави в прозорчето на гишето, те започват да се смеят и да ни пъдят.
Седим на плажа провесили нос. Олаф, ни в клин ни, ни в ръкав започва да разказва човешки легенди. ”Имало едно време един град. Точно по средата му минавала стена. Нещо я било построило тайно за една нощ.”
– Нещо? – повдигам вежди аз.
– Да, Нещо! Нищо не може да строи, само Нещо! Не ме прекъсвай! – ядосва се Олаф и продължава:
– Братя, сестри, съпрузи, приятели, осъмнали произволно разделени от стената. А на гарата в едната част никому не давали да пътува към другата част. Не щеш ли, Стената била разделила един дребен човек и жена му. Разполовила къщата, така да се каже. Та решил човекът да прокопае тунел и да избяга. Имал обаче баба, бебе и два братовчеда, с които също не искал да се разделя. Трябвало да ги вземе със себе си, което увеличавало риска от провал. По цели нощи треперел и премислял плана.
За късмет братовчедите били професионални гребци и бързо копаели. Патрулите на Нещото, които пазели никой да не избяга, минавали често покрай къщата на малкия човек. Питали: „Какви са тия лопати, бе, дребосък?” „Правим басейн на двора”, отговарял той. „Ей на”, сочел към гребците-гиганти, „Тия тук трябва да тренират”. Братовчедите размахвали ръце за доказателство, а лопатките на гърба им пърхали под кожата. Една хладна сутрин тунелът бил готов. Виел се като баница под стената. И тръгнало семейството – бебето на рамо, бабата на буксир, братовчедите най-отзад. Даже и кучето си взели. След само два часа подали гордо глави от другата страна на Стената.”
– Разбираш ли? – пита Олаф. – Щом те са могли, защо ние да не можем?”
– Да копаем тунел до София?!?” – изумявам се аз.
– Не. До гарата. През нощта. Издаваме си сами билети, и хоп, на влака. Виж колко детски лопатки се търкалят наоколо!”
Вдигам рамене и питам: „А може би първо тунел до баничарницата? Да се наядем, че и да се запасим? Път ни чака.” Олаф засиява. И боза, допълва той. Започваме да чертаем в пясъка: План от Точка „П”- плаж, до точка „Б” – Баничарница.
Късметът е като апетита – понякога идва с яденето.
Проследи…
Сняг и чайки
Тичам по Азовская алея, а камъчетата под краката ми скърцат като сняг. В ушите ми шуми паника. Чайките ме гледат втренчено, накацали по паметника на Декларацията за Невидимост...
Защо точно аз?
Самоварът кипи и лекичко просвирва. Оглеждам се в кръглия му тумбак. Не съм по-особено от други джуджета. Обикновено съм, средностатистическо дори. Казвам се Йоста Бéрлинг...
Джудже на Луната
Винаги съм искало да бъда първото джудже на Луната. Да обиколя три пъти някой кратер, преди да се търкулна в него...
Буря в чаша чай
Чаят ми отдавна е изстинал. Изливам го на пода. Получава се красива локва. Прилича на малък залив в Азовско море...
Въздух, огън и вода
Като малки обичахме да се надбягваме с въздуха и времето. Ето как се случваше: затваряхме очи, поемахме дълбоко дъх и се опитвахме да издържим така трийсет секунди...
На море с мавър
Джуджета, маври и маймуни били живите играчки на европейските крале през XVIII век...
Орелът кацна
Пръстите на краката ми са замръзнали. Опитвам се да ги размърдам, а скрежът между тях се рони и скърца...
Пътят към ада
Първоначално идеята ни се струваше добра. Но може би трябваше да знаем, че човешкия свят е като нескопосано сглобено магаре, което върви със задника напред.
Първа кръв
Живеем в тъмна стая, дълга като тунел. Железните ни легълца са наредени близо едно до друго, далече от вратата. Общо са 5, но две от тях са празни.
Сърцето на нищото
Има! Няма! Има! Всеки ден лягам и ставам с препирнята на Олаф и Киро има ли огняр в мазето.
Еееей!
Много смешни тези работи!! 🙂 Браво!