— 9 —
Запис от 5-ти февруари
или просто малка вметка.
Като малки обичахме да се надбягваме с въздуха и времето. Ето как се случваше: затваряхме очи, поемахме дълбоко дъх и се опитвахме да издържим така трийсет секунди. Целта беше да вдишаме отново точно когато стрелката разполови минутата. Половин минута без въздух не е шега в света на джуджетата. Покойната ми леля Густафсон често ни погваше, като ни зърнеше застинали без дъх. „Играете си с огъня!” – караше ни се тя. „С въздуха-а-а” – виквахме ѝ в отговор.
Скоро ще ми се наложи да си играя и с водата. Вдишвам дълбоко. Представям си как морската болест яхва вестибуларния ми апарат и върти с пръст стомаха ми като пумпал. Започвам да отброявам секундите наум. На десетата се предавам.
–
Десет часа трае пътуването с ферибот от Одеса до Варна и цели двайсет часа от Иличовск. По-краткият път, по неписани закони за всички времена, е и по-опасен. Затова не се залъгвам, че ще спестим време. Предлагам на Олаф да пътуваме през Иличовск, а той не ще и да чуе. Сърцето му трепти в очакване да види славната Одеса, крайъгълен камък на двата свята. Олаф е голям почитател на губернатора от 19ти век Емануел дю Плеси, известен като дюк Ришельо. Поддържал е тайно връзки с джуджета. С наша помощ разширил търговския обмен с цяла Европа, намалил данъците и донесъл на Одеса невиждан разцвет. Руснаците го наричали „Емануил Осипович” и го черпели с шампанско „Златен дюк”. Той пък добавял тайно в шампанското сироп от касис и вода.
–
Подготвям се за ново надбягване с времето и въздуха. Ако този път успея да разполовя минутата без дъх, всичко ще е наред и ще пристигнем невредими във Варна дори по краткия път. Страхът ми от него ще се окаже необоснован. Ако ли не – поне ще срещна покойната леля Густафсон и ще ѝ кажа, че огънят и въздухът не са далеч толкова опасни, колкото водата. Тя ще поклати глава и ще ме почерпи с чаша шампанско с касис и вода, за да ми покаже, че всичко е относително.
Всъщност, време е да стягам багаж.
Проследи…
Сняг и чайки
Тичам по Азовская алея, а камъчетата под краката ми скърцат като сняг. В ушите ми шуми паника. Чайките ме гледат втренчено, накацали по паметника на Декларацията за Невидимост...
Защо точно аз?
Самоварът кипи и лекичко просвирва. Оглеждам се в кръглия му тумбак. Не съм по-особено от други джуджета. Обикновено съм, средностатистическо дори. Казвам се Йоста Бéрлинг...
Джудже на Луната
Винаги съм искало да бъда първото джудже на Луната. Да обиколя три пъти някой кратер, преди да се търкулна в него...
Буря в чаша чай
Чаят ми отдавна е изстинал. Изливам го на пода. Получава се красива локва. Прилича на малък залив в Азовско море...
На море с мавър
Джуджета, маври и маймуни били живите играчки на европейските крале през XVIII век...
Орелът кацна
Пръстите на краката ми са замръзнали. Опитвам се да ги размърдам, а скрежът между тях се рони и скърца...
Пътят към ада
Първоначално идеята ни се струваше добра. Но може би трябваше да знаем, че човешкия свят е като нескопосано сглобено магаре, което върви със задника напред.
Първа кръв
Живеем в тъмна стая, дълга като тунел. Железните ни легълца са наредени близо едно до друго, далече от вратата. Общо са 5, но две от тях са празни.
Сърцето на нищото
Има! Няма! Има! Всеки ден лягам и ставам с препирнята на Олаф и Киро има ли огняр в мазето.