бой – burningpeople.net

Нека знаят

Спирам на 7-8 крачки и се завъртам с цялата показност, която имам.

Стъпките ми бързо потъват в благодатната хладина под арките. Отдясно, вярно до мен, подскача отражението ми в затъмнените прозорци на изпадналата в немилост държавна администрация. Пред мен върви жена, дребна, държи плакати на дълги пръчки с дълго изписани молби. Пътя й пресича една Униформа: коланът е под напрежение, гърдите – високо над главата на дребната женица. Преминавам тихо, слушам всяка дума. Тонът е тежък, заплашителен, сърдит: „Ама аз не Ви ли видях вчера пред Събранието, и сутринта пак оттук минахте, айде стига с тея табелки“. Спирам на 7-8 крачки и се завъртам с цялата показност, която имам. Поглежда към мен заплашително. Нека знае, че го виждам, нека знае, че го чувам.

Багаж

Цяла сутрин багаж стягам. Почти свърших – тропат отвън. – Кой е?

Цяла сутрин багаж стягам. Почти свърших – тропат отвън.
– Кой е?
Не отговаря. Аз пък отварям, няма да чакам. Насреща ми – снегомолка. Мърмори нещо.
– Басура, бахуца, бау, бау… – ама тихо, едвам мънка.
– Чакай тука! – й казах и влязох да си взема пушката.
Направих си и кафе – да я поизнервя малко. Излязох след малко, с чаша димящо кафе в едната ръка и пушка в другата. Гледам я през мерника:
– Що щеш тука?
– Баур, багава, басуда, сасуда…
– По-високо!
Ако ме нападне – мисля си – ще я залея с кафето, а ако ме наругае – ще я застрелям. Айде да я видя сега!
Снегомолката явно ми прочете мислите, защото се обърна и си тръгна. Отдалечи се в снега, мърморейки. Раираният й гръб беше идеална мишена, но на мен вече не ми се стреляше. И никъде не ми се заминаваше. Излях кафето в снега и дълго гледах в дупката. Багава!

Подарък по време на Коледа

Случвало ли ви се е някой да забрави за рождения ви ден? На мен, за съжаление, доста пъти.

Случвало ли ви се е някой да забрави за рождения ви ден? На мен, за съжаление, доста пъти. Имам предвид – някой от близките ми да забрави, другите че не се и сещат – това е ясно. Понякога пък се сещат в последния момент. В такива случаи ми купуват някакъв боклук я от магазина долу, я от бензиностанцията на идване. Ароматизатор, пътна възглавничка, фенерче, бутилка вино – извинете – знам, че виното не е боклук, но все пак аз съм все още дете.

За първи път обаче ми се случваше родителите ми да забравят, че е Коледа.

Какво да ви кажа за родителите ми. Не са лоши, но са малко разсеяни. Иначе са мили, не се караме много. Тая година Коледа се падна в петък. Мама беше излязла някъде пак, а татко се беше затворил в студиото си и репетираше. Чувах стържещите звуци на китарата и измъчените излияния, които излизаха от малката стаичка и не знам защо, но ми ставаше хем тъжно, хем весело. Може би просто такава е неговата музика. Но това е друга тема. Тъкмо се насочих към хладилника, за да си потърся нещо за вечеря и какво да видя: на перваза на прозореца седи едно малко, дребно, коледно човече! Имаше малко бяло лице, с малко, но много червено чипо носле и искрящи от червенина уши, които стърчаха от червената му шапчица. Беше облечено в червени дрешки и стоеше съвсем неподвижно, с поглед вперен в нищото пред себе си.

Приближих се до него и го побутнах леко. Казах му здравей, но то не реагира по никакъв начин. Бутнах го пак, а то просто се премести малко встрани.

– Хей – извиках – Ехоо… – пак нищо.
– Егати апатията – си помислих с известно разочарование. За миг бях повярвал, че това е подарък, изпратен лично от Дядо Коледа, тъй като обективно погледнато наистина бях слушал много.

Изведнъж почувствах нещо. Някъде отвън тъмна сянка се стрелна към прозореца. Чу се пронизителен писък и човечето, както си седеше изведнъж подскочи ужасено. Тъй като съм безстрашен нинджа веднага реагирах. Хванах човечето с едната си ръка, докато с другата нанесох тежък удар с мухобойката по главата на сатанинския прилеп, който ни нападаше. Той се разлетя ужасен. Явно не бе свикнал да среща такъв отпор. Човечето още трепереше в скута ми. Татко ми надникна.

– Какво става?
– Нищо, тате – отвърнах. Не знам защо скрих човечето и от него.
– Добре. Хапни и ела да чуеш нещо.
– Добре, тате.

Каква чудесна Коледа, си помислих, докато галех малкото човече.

Едно към едно

Насиниха ми окото днес. Без да искам беше!

…

Криво ми е от сутринта още. Криво и самотно. Агент Зелка12 се появи в мрежата в 1, явно беше спал до 1 без 5, писа ми на бегом съобщение, че отива до следствието, не ми даде време дори да му се разсърдя („за едно сърдене ли нямаш време дори, ебаси и агента!”), и ме остави да се оправям сам с цялата каша.

А кашата е пълна. Кривото го споменахме вече, стомахът ми скърца, трябва тепърва да отговарям на 7 писма, 5 смса и 3 бележки, да пратя на шефовете отчет за дейността си в Чужбина, да уча езици, да пазарувам чушки и да ходя да пия едно. През седмицата ни дават да пием само по едно, на крак при това (другият крак не бива да докосва пода); през уикенда може и по пет-шест, стига в понеделник да не се будим пияни, щото тогава ставаме прекалено параноични, а и се случва да не можем да си спомним паролите.

Добре. Едно по едно! Стомахът. Седемте писма. Отчетът. Езиците. Чушките. Едното.

Едното. Всичко е ясно – ще започна от него, останалото само ще се нареди. Няма с кого, значи сам. „Едното” почти не го усещам. И още едно да изпия, никой няма да забележи. А и езиците по-лесно вървят след това. Нали? Докато можеш да стоиш на един крак, всичко е наред.

…

Едно по едно. Вече не мога да пиша смси, независимо на кой език. (А и тоя гаден тъчскрийн! Друго си беше с копчетата преди, до четвъртото малко нямах проблеми.) Зелка12 още не се е върнал да ми се скара и да ми напише отчета вместо мен. Ебаси и агента, да няма кой да ми се скара дори! Скучно ми е. Я да ходя да се видя със съседите!

…

Едно по едно. Това ще свърши зле.

…

Едно по едно. „Всички ме гледат, тъй като аз съм с белезници, арестант”. Леле, к’во стана, копеле, к’во стана! Не е ясно къде съм. С белезници съм. Мамка му. Значи съм в ареста? Върти ме, не виждам добре. Май някой отключва вратата. Пак губя съзнание.

…

Зелка12 ми говори нещо, ама май по-скоро си мърмори под носа, отколкото да очаква да го чувам. Не мога да фокусирам думите. Вкъщи сме. Опитвам се да стана.

– Нененене. Стой си в леглото.
– Ааааа лошо ми е… ооох…
– Споко, лежи си. След час-два ще си по-добре.
– Абе.. чакай малко… аз… к’во стана… аз що бях в ареста? И… ааа… що така ме боли окото?

Зелка12 се засмива. Оня смях, който ме гъделичка отвътре, все едно аз се смея.

– Адски глупаво дете си ти, да знаеш! Пак се беше напил вкъщи сам и беше ходил да си говориш със съседите. Не знам какво сте си казали, ама сте се скарали и ти си започнал да налиташ на бой. Сбил си се с господин Ю’Дабъл и жена му е извикала полиция. Едвам се измъкнах от следствието да те спасявам. Добре че шефовете въобще не разбраха какво е станало, щото голям цирк беше!
– А.. ох… чакай… а… какво ми е на окото?
– Ми нищо, синьо е. Ще си стоиш вкъщи другата седмица.

Слушам го и ме е срам. Лицето ми пламва, а окото става лилаво. Ама ето де, казвам ви, без да искам беше!

– Ох… Ми не знам, Зелка. Не съм се родил добро момче просто, това е. Съжалвявам.
– Мдаа… Май е щото си момиче?

Животът на десктопа

Босът на мафията прелетя над двата кашона стреляйки и залегна зад една купчина енергийни напитки…

Босът на мафията прелетя над двата кашона стреляйки и залегна зад една купчина енергийни напитки. Вляво едно слабо момиче от офиса метеше пода и се оплакваше на секретарката, че чистачката за нищо не става. Финансовият мениджър мина зад кашона енергийни напитки на Боса, и загледан в някакви сметки отчаяно заклати глава. Чуха се изстрели. Босът погледна над пакета, не видя кой стреля и се прехвърли бързо към стълбището вдясно водещо към тайния център за задачи. Всичко стана черно за секунди, докато очите му не се фокусираха върху гледка, която страшно напомняше на сайта титръба.ком. Тихата музика на Аделе започна. Гледката изчезна почти мигновено, както се беше показала и Босът влезе в централата и започна настървено да върши предложените задачи, за които имаше необходимите единици енергия. На втората обаче животът му сякаш застина на пауза и пред очите му се намести гледка на фотошоп, а от някъде в дясно се разнесе гласът на Енрике Иглесиас пеещ за Божествения ритъм. Мина Шефът и Босът усети, че се смалява, не като Алиса, а сякаш изчезва в стартбара на уиндоус.

Лили и динозаврите, III

… събуди се. Един стегозавър я душеше безцеремонно между краката, поклати глава и измуча нещо…

…

… събуди се. Един стегозавър я душеше безцеремонно между краката, поклати глава и измуча нещо. Лили изобщо не разбра значението на всичко това, изпадна в истеричен, нервен смях и го изрита по муцуната, той сякаш не забеляза. С времето Лили разбра, че стегозавъра поначало малко усеща и го риташе яростно когато я ядоса. Само това й остана, и палатката.

…

След окло 3 месеца беше забравила въобще повечето неща от миналия си живот, нищо не я стряскаше. Веднъж един тиранозавър загуби на покер и й остави вечерята си като залог, беше лабрадор, на Лили и отне още 2 месеца да се сети, че лабрадорите са от нейния предишен живот, а не на тия нещастници динозаврите. Не знаеше обаче какво от това, кръсти го Жоро на едно момче което беше срещнала преди вереме на един концерт и никога не видя отново. Не му говореше, дори не й липсваше предишния живот, даже евтин ром не й липсваше. Намери си някакакъв гнусен пихтиест плод, който ферментираше подходящо, понякога за разкош си правеше мохито (мента си растеше съвсем нормална). Пиеше си и откри, че яркожълтата и палатка може да и погне да преживее и в тоя шантав свят. Яркожълтото беше незнайно как цвят който динозаврите виждаха, тъпия стегозавър му хрумна да я държи на входа на ливада си за реклама, привличаше особенно един вид пеперуди които умееха специални трикове за почистване на динозавър вътрешно, ако разбирате какво имам предвид. Пеперудите идваха, а динозаврите се научиха че са там, стегозавъра печелеше, че другите му торяха ливадката и си пасеше по-готина трева, а Лили му трябваше щото веднъж един тиранозавър я прогони, палатка потъмня от лайна след няколко дни пеперудите спряха да идват. Стегозавара не беше чак толкова тъп, и без това не ядеше месо, можеше и да я запази щом му беше от полза. Така стегозавъра си имаше Лили, а Лили – куче. Кучето пък Лили не го ядеше защото то й хващаше от по-дребните пеперуди и тя ги пържеше вечер край огъня. Откри че трябва да внимава с огъня на полянката понеже от много разлагащи се неща беше лесно запалимо всичко наоколо. И така всичко някак се намести в перфектен баланс. Даже и един телефон си намери веднъж, още работеше, не се опита да се обади, прибра го в джоба и се научи с фенерчето му да сигнализира на стегозавъра като е по-далече и има нужда от помощ.

Лили и динозаврите, II

… Лили наивно реши да се изправи и тогава изведнъж наистина й стана гадно, за една секунда в главата си чу собствения глас да пищи ясно и високо, само дето наум. Това отдолу беше лигаво. Лили мразеше всичко лигаво, можеше само да й покажат на снимка камък с гнусни водорасли с малки буболечки по тях и Лили направо изпадаше в истерия, а сега беше ама точно под нея, под корема й, по-гадно нямаше как. Лили пое въздух дори в бузите си и се опита да се задържи над гадорията, бавно и внимателно на ръба на повърхността на водата започна да гребе назад към спасителния бряг, ама тъпото лигаво нещо се залепи вече на цялата й повърхност. Лили изкочи от водата и се опита да стъпи на нещото, но се подхлъзна и се оказа седнала по болезнен начин върху камъка. Може би от водораслите, но не беше толкова твърд колкото очакваше, даже беше притеснително мек някак. Гаден, лигав и мек, изпищя, ужасена започна да реве и хлъзгайки се тръгна по камъка из водата към брега, пързаляше се, ревеше и се тресеше от ужас, съзнанието й не работеше, при всяко падане докосваше лигавия камък, скачаше от погнуса правеше една крачка и пак падаше, и все плачейки, тресейки се търчеше към палатка на някакви си 20 метра от нея на свещения сух пясък.

Стигна някак, дръпна ципа, сви се на кравай и започна да се опитва да се събуди, в поза ембрион стискаше ръцете си към тялото докато я заболя – нищо. Сигурно вече беше будна, другите бяха отвън и се плацикаха във водата. Да! Така беше сега даже ги чуваше как се плискат, изкочи щастлива и …
…..
…..
?????
!!!!!!
… и заплака, даже вече не се трогна, само се ядоса, отвън си седеше един динозавър и се плацикаше в плиткото мъчейки се да изпълзи право към нейната палатка. На Лили наистина и писна, ако ще умре поне палтката да й оставят, тъпо, но това сигурно обземаше и хората по време на война за „отечеството“. Намери си дватата метални фенера и се приготви да наложи 20 метровия синьо-зелен нещастник подобен на жираф с плавници вместо крака, мухльо мижав! …
…
to be finished …

Нова надежда за човечеството

Екипът на Бърнинг пипъл има удоволствието да ви съобщи, че след безсънна нощ наши сътрудници успяха да дезактивират отвратителните въртящи се кръгчета…

Екипът на Бърнинг пипъл има удоволствието да ви съобщи, че след безсънна нощ наши сътрудници успяха да дезактивират отвратителните въртящи се кръгчета, които от известно време обикалят и тормозят интернет потребителите от цял свят, причинявайки им гадене, сърбеж и мъчително безпокойство.

Моля, мийте си често ръцете и не кликайте върху картинката, докато тестовете ни не приключат и заразата не бъде напълно елиминирана.

Трудностите при Секскса

С. тихо слизаше по витите стълби надолу под паважа. Килимът покорно потъваше под китайските й кецове, предал се пред впечатляващото й тегло, а отзад Ганчо, най-добрият приятел на С., се опитваше да пази разновесие. Беше трудна задача, С. го беше мъкнала по магазините половин година (или поне така му се струваше) и очите му сълзяха от стискане на зъби при всяка стъпка. С. невъзмутимо продължаваше да философства надолу по стълбите: „Ще видиш бе, остави ме на мира, всичко ли трябва да ти обяснявам? Изненада е! Всъщност не е изненада, изчакай две минути и ще видиш! Всъщност ще видиш ако ти покажа, хаха! А ти си мислеше, че току-така ще ти покажа…“

С. каканижеше женски неща, които смяташе за интересни, а на Ганчо краката застрашително се огъваха. Накрая С. се спря в дъното на стълбището, Ганчо прилично огледа всички стълби, които трябваше да качи на връщане и разумно реши да я остави тя сама да се пъха по коридорите, а пък той да си спести тези оставащи четири стъпала за слизане. Отпусна се с доволно пухтене на стената и се загледа в изчезващата зад ъгъла С. Прошепна си доволен „Дано се забави.“ След точно две секунди от това блаженство Ганчо се стресна и подскочи леко. С. се връщаше и беше тихо бясна, познаваше походката й, вече десет години се учеше да й разбира настроенията по походката.

„Как така няма нищо за Секскса? Казаха, че ще са тук! Трябва да са тук!“
„Извинете, кой трябва да ги е оставил?“ – боязливо момиче се беше свило пред свещения гняв на С.
„Как кой? Не ми викай „КОЙ“! Скаре трябваше!“
„Ъ, тук нямаме такъв. Пробвайте съседното заведение, мениджърите ни имат еднакви имена, хората често се бъркат“.

С. се врътна и я загледа злобно в очите, тая за коя я вземаше?

„А съседното заведение също ли се казва „Овкусители“?
„Ъ, всъщност не.“ – каза още по-притеснена девойката.
„Тогава мълчи!“

С. махна величествено с ръка и извади интергалактическия колектор, натисна някакви бутони и зачака отговор, след няколко кратки мига трясна колектора в земята: „Затвори ми нещастника! Всички сте свине!“ – врътна се и излетя нагоре по стълбите.

Ганчо с мъка се отдели от стената, сега С. щеше да намери Скаре и да го разчлени, а Ганчо трябваше после да го събира и да залепи парчетата в първите два часа, че после почваха да намирисват и хората се оплакваха, че не функционират така добре след лепенето. Въздъхна и изкачи още едно стъпало, наистина понякога не си струваше да се прави на най-добър приятел на С. дори ако така придобиваше извънредни права върху дупето й. А на Скаре лошо му се пишеше.

Четвъртък, 12ти

Преди не бях суеверен, но сега вече съм.
Сутринта всичко изглеждаше съвсем нормално. Пих кафе, отрязах си една филия, намазах я с масло, изядох я. После отидох на работа, но на обяд започнаха странностите…

Преди не бях суеверен, но сега вече съм.

Сутринта всичко изглеждаше съвсем нормално. Пих кафе, отрязах си една филия, намазах я с масло, изядох я. После отидох на работа, но на обяд започнаха странностите. Първо Доротеа ми се обади, че трябвало спешно да се оженим. Слава богу бях закусил, та се съгласих да го направим набързо в обедната почивка.

Нямаше време за църква, затова се венчахме на моста над езерото, дето е до офиса. Свидетели ни бяха една миризливка, две попови лъжички и няколко отровени риби.

– Ако някой има нещо да каже срещу този брак, нека го каже сега! – извиках над езерото. Никоя от рибите не се обади.

Случаен минувач се обърна към нас:
– За първи път ли се жените?
– Разбира се – отговорих му.

Тръгнахме към ресторанта, за да го полеем, но по пътя срещнахме един тип, който изглежда познаваше Доротеа, тъй като я извика по име. Подхванаха някакъв разговор, а аз се отдалечих порядъчно, за да не ги чувам. След малко тя дойде и каза:

– Никога през живота си не съм виждала този човек.
– Но той знаеше името ти.
– Странно е, но наистина не го познавам.
– Но ти говори с него.
– Разговорът беше на общи теми.

В ресторанта тъкмо поръчахме бутилка вино, когато от съседната маса едно момиче стана и се провикна:

– Алберто! Този път няма да се измъкнеш!
– Срещали ли сме се преди? – попитах я изненадан.
– Та ние сме женени, не помниш ли? Оженихме преди шест години!
– Съжалявам, бъркате ме с някого – отвърнах убедено.

Момичето се приближи до мен и ми удари звучен шамар. Изглеждаше доста разстроена и донякъде я разбирах. Доротеа също стана и ме зашлеви. Донякъде разбирах и нея, затова не реагирах. След като бяха успели хубавичко да ми развалят настроението, двете се целунаха, облякоха се и излязоха.

Реших да се прибера в офиса, въпреки, че имах цяла бутилка вино за изпиване. В този момент обаче влезе някакъв непознат човек и изкрещя още от вратата:

– Албертооооо! Приятелю!

За първи път през живота си виждах този човек. Той обаче седна при мен и свойски ме потупа по рамото.

– Как си, друже?
– Настоящата ми жена току що избяга с бившата ми.

Разговорът потръгна от само себе си. Приказвахме на общи теми и съм убеден, че успях да го заблудя, че съм този, за когото ме мислеше.