Аквариум 2, III

Сиренето е храна на боговете. Така твърдеше професорът по човешка литература в Дуорфбъро, където завърших Human Relations с отличие. Човешката литература е пълна с трагични сиренá…

Сиренето е храна на боговете. Така твърдеше професорът по човешка литература в Дуорфбъро, където завърших Human Relations с отличие. Човешката литература е пълна с трагични сиренá. Веднъж плаках за едно, наречено „липтаеуерско”: „Болнаво, посърнало, безрадостно сирене. Сирене, което е преминало през големи беди и тревоги.“** Никога не бях вкусвало сирене. Събирах пари, но в последния миг ми се струваше твърде скъпо за такава прищявка и се отказвах. Днес обаче исках да празнувам. Бях бъдещо джудже-шпион. Богато. Приятел на Боно.

Запътих се към деликатесния магазин на Азовская Набережная.  Когато влязох ме лъхна приятна миризма на нов живот. Хладилниците с човешки стоки бяха скрити в дъното. Напоследък крайни групировки, наречени „джудисти”, приканваха към национално самосъзнание и обявяваха бойкот на всичко човешко. Имаше няколко случая на погроми над деликатесни магазини. Продуктите бяха тъпкани, а продавачите давени в кофи с мляко.

Приближих се бавно към хладилниците и започнах да разглеждам. Моцарела, маскарпоне, кашкавал, тилситер. Докато се чудех какво да избера, студът от  витрините пролази под чорапите ми. Плъзна нагоре. Ръцете ми посиняха, шапката ме стегна. В този миг осъзнах, че преди да стисна ръката на Боно, ме чакат девет месеца Север. Цяла бременност в човешкия свят. Джудже в корема на студа. Побиха ме тръпки, започнах да се лутам към изхода. Продавачът се уплаши и започна да търси копчето за аларма. „Не съм джудист! Шпион съм!” – развиках се. Продавачът съвсем се стъписа и каза, че се предава, само да не го предавам. Той бил патриот. Заднешком стигнах до изхода и се зарекох  да намеря изход и от мрежите на Клаус. Ще избягам. Но къде?

(следва продължение)

––
** Джером К. Джером

Аквариум, II

Тази сутрин ми падна шапката. Докато се навеждах да я вдигна, чух зад гърба си…

Тази сутрин ми падна шапката. Докато се навеждах да я вдигна, чух зад гърба си:

„И? Събрахте ли пари за вратаря? Мога да помогна, ако се налага…”

Останах приведено.

„Няма да ти струва много.”

„Знам” – отговорих. Наистина знаех. Този глас беше познат на всяко дете и джудже: господин Клаус. Прякори Сатаната (накратко „Санта“), Дед Мороз и пр.  Правилата в неговата разузнавателна организация са прости. Входът струва рубла, изходът – две. Под негово ръководство джуджешкият шпионаж достигна приказни измерения. По време на студената война Клаус създаде стабилна мрежа под прикритието на детска благотворителност. Пусна слухове за северен произход и построи бази зад Полярния кръг. Оттам нататък всичко беше лесно, даже връзките с Ватикана. Агентите му живеят в разкош, но рискуват живота си, защото преминават обучение на север. Времето там тече обратно, а студът така навлиза в кръвта им, че никакви лекарства после не могат да помогнат. След девет месеца лишения ги изпращат на главозамайващи мисии по света, запознават ги с Боно (по слухове той е джудже след трансвидова операция, затова и идол на вратаря ни), плащат им всяка прищявка, понеже знаят, че няма да е за дълго. Умират млади и проклинат деня, в който са се полакомили за адреналин и среща с Боно.

Е, за мен този ден беше днес. Исках да си хвърля шапката във въздуха и така да извикам, че да ме чуе цял Цвергберг. Вместо това се обърнах бавно към Клаус и казах: „Чудесно. Кога заминаваме и къде?”

„Чакай знак”. Господин Клаус се усмихна и си тръгна.

(следва продължение)

Ние, джуджетата, I

Днес получих мейл от далечен братовчед от Цвергберг. Това е малък град на юг с излаз към Азовско море, а братовчед ми играе футбол в местния отбор. Ето какво пише…

Днес получих мейл от далечен братовчед от Цвергберг. Това е малък град на юг с излаз към Азовско море, а братовчед ми играе футбол в местния отбор. Ето какво пише:

„Ние, джуджетата от Трансгрес (Цвергберг) събираме дарения. Отборът не е лош – наскоро спечелихме дерби срещу Гранитогрес (Жужеград). Играем бързо, с къси пасове. Често ни сравняват с човешки отбори, но това не ни ласкае. По-скоро ни напомня, че не сме събрали достатъчно пари за трансвидова операция на вратаря – много иска да е човек, защото му омръзна да го хапят пекинези и да не вижда нищо в киното. Аз на кино не ходя. Пекинез ме е хапал веднъж по носа, но аз пък му плюх в ухото. Ако искате да помогнете на вратаря, то изпратете каквото ви хрумне, от игла до конец, на адрес „Трансгрес, стадион „Стрела“, Цвергберг 10999″. Обещаваме в замяна да ви окосим тревата и нахраним котката. Ако нямате трева и котка – пишете какво очаквате от нас на адрес „Трансгрес, стадион „Стрела“, Цвергберг 10999″. Жду ответа как соловей лета!“

Ако можете – помогнете. Който няма възможност за пратки директно към Цвергберг, да се обърне към администраторите на сайта. Благодаря!

П.С. И си прибирайте пекинезите вечер!

(следва продължение)

Лили и динозаврите, III

… събуди се. Един стегозавър я душеше безцеремонно между краката, поклати глава и измуча нещо…

… събуди се. Един стегозавър я душеше безцеремонно между краката, поклати глава и измуча нещо. Лили изобщо не разбра значението на всичко това, изпадна в истеричен, нервен смях и го изрита по муцуната, той сякаш не забеляза. С времето Лили разбра, че стегозавъра поначало малко усеща и го риташе яростно когато я ядоса. Само това й остана, и палатката.

След окло 3 месеца беше забравила въобще повечето неща от миналия си живот, нищо не я стряскаше. Веднъж един тиранозавър загуби на покер и й остави вечерята си като залог, беше лабрадор, на Лили и отне още 2 месеца да се сети, че лабрадорите са от нейния предишен живот, а не на тия нещастници динозаврите. Не знаеше обаче какво от това, кръсти го Жоро на едно момче което беше срещнала преди вереме на един концерт и никога не видя отново. Не му говореше, дори не й липсваше предишния живот, даже евтин ром не й липсваше. Намери си някакакъв гнусен пихтиест плод, който ферментираше подходящо, понякога за разкош си правеше мохито (мента си растеше съвсем нормална). Пиеше си и откри, че яркожълтата и палатка може да и погне да преживее и в тоя шантав свят. Яркожълтото беше незнайно как цвят който динозаврите виждаха, тъпия стегозавър му хрумна да я държи на входа на ливада си за реклама, привличаше особенно един вид пеперуди които умееха специални трикове за почистване на динозавър вътрешно, ако разбирате какво имам предвид. Пеперудите идваха, а динозаврите се научиха че са там, стегозавъра печелеше, че другите му торяха ливадката и си пасеше по-готина трева, а Лили му трябваше щото веднъж един тиранозавър я прогони, палатка потъмня от лайна след няколко дни пеперудите спряха да идват. Стегозавара не беше чак толкова тъп, и без това не ядеше месо, можеше и да я запази щом му беше от полза. Така стегозавъра си имаше Лили, а Лили – куче. Кучето пък Лили не го ядеше защото то й хващаше от по-дребните пеперуди и тя ги пържеше вечер край огъня. Откри че трябва да внимава с огъня на полянката понеже от много разлагащи се неща беше лесно запалимо всичко наоколо. И така всичко някак се намести в перфектен баланс. Даже и един телефон си намери веднъж, още работеше, не се опита да се обади, прибра го в джоба и се научи с фенерчето му да сигнализира на стегозавъра като е по-далече и има нужда от помощ.

Лили и динозаврите, I

Тая работа нямаше да свърши добре и Лили си го знаеше. Изобщо винаги когато си знаеше, че нещо няма да стане то не ставаше, но шефът й, един стегозавър, й ревеше над главата и клатеше муцуна така, че плочките на гърба му се пляскаха една в друга…

Тая работа нямаше да свърши добре и Лили си го знаеше. Изобщо винаги когато си знаеше, че нещо няма да стане то не ставаше, но шефът й, един стегозавър, й ревеше над главата и клатеше муцуна така, че плочките на гърба му се пляскаха една в друга.

Лили въздъха и вдигна телефона, явно щеше да й се наложи да замести главния готвач. Като цяло напоследък за всичко все нея пращаха, а тя отговаряше само и единствено за цвета на палатката, която стоеше пред входа на тяхната ливада-бардак. Цвета знаеше идеално как да си го поддържа – редовна урина от ихтозавър с примеси на плезиозавърска кръв, понякога след пиянска нощ можеше да докопа и малко тиранозавърска вечеря и тогава ставаше електрическо жълто.

Тази палатка й беше единственото останало от щастливите дни, когато не вярваше в динозаври и пазаруваше всяка вечер в Билла за вечеря. Прекарваше лятото си пак с тази палатка на морето, когато с приятели край огъня пиеха евтин ром и мечтаеха за истински приключения, а не за офисни проблеми и борба със спам-а. После една вечер Лили и приятелите й бяха отвлечени, никой не разбра как, в тъмното Лили усети някой да й дърпа палатката и изкочи с две метални фенерчета в ръка да набие нещастника-пияница, който сигурно се опитваше да я обърне и да се завие с нея. Обаче там нямаше никой, изобщо никъде наоколо нямаше друго освен плаж и дървета, даже следи нямаше, сякаш никога не е имало. Лили се изпишка в храстите и се прибра обратно. Тя по принцип сънуваше много и понякога имаше халюцинации нощно време когато ставаше да пишка, не се притесняваше от тях вече.

На сутринта още нямаше никой. Лили стана и отиде да поплува, изобщо не се притесни – и по-реални сънища от това беше имала. Притесни се едва след като към обяд стана наистина много гладна, а когато беше гладна насън винаги се будеше. Влезе да поплува пак, защото плуваше зле и се нагълтваше със солена вода което залъгваше глада й. Както си пляскаше и плуваше изведнъж стана много плитко и корема и опря в дъното. Лили наивно реши да се изправи и тогава изведнъж наистина й стана гадно, за една секунда в главата си чу собствения глас да пищи ясно и високо, само дето наум. Това отдолу беше лигаво… to be continued

Горска автобиография

Брат съм на лисица, но майка ми е заек, а приятелите ми са бухал, катерица и вълк. Баща ми не е маймуна, но е живял на остров и е ловил антилопи…

Брат съм на лисица, но майка ми е заек, а приятелите ми са бухал, катерица и вълк. Баща ми не е маймуна, но е живял на остров и е ловил антилопи. А в училище веднъж пуснах водна бомбичка върху директора. Наказаха ме да стоя цял ден в аквариума заедно с рибите и прекарах ужасно.

Дядо ми по бащина линия е починал преди да се родя и само съм чувал за него, но знам, че е бил милионер и е карал самолет. А баба ми и дядо ми по майчина линия си живеят тук, в гората и често им ходим на гости. Те са стари вече и майка ми им помага, за разлика от леля, която гледа само себе си и мъжа си, един заядлив, дребен хамстер. Братовчед ми е лос, но не съм го виждал от седем години. Знам от баба ми, че пуши. Тя е мечка и готви много хубаво, а не като майка ми. Нея така ще я запомня – цял живот с рецептите си и накрая така и не се научи. Разбира се, баща ми бил виновен, защото никога не се прибирал за вечеря.

Миналата седмица излизах с една сърна, но работата се разсъхна, тъй като баща й, който (най-сетне) се оказа елен не ме одобри и я посъветвал да се вижда само с други елени. Не я съдя. Напоследък животът ми е доста объркан и разбирам желанието й за по-нормална връзка.

Красиви

Лили се погледна недоволно в огледалото. Външният й вид съответстваше на това, което ставаше в нея, даже май изглеждаше малко по-добре, отколкото се чустваше…

Лили се погледна недоволно в огледалото. Външният й вид съответстваше на това, което ставаше в нея, даже май изглеждаше малко по-добре, отколкото се чустваше. Подръпна надолу едната си буза и се вгледа в разкрилата се червена плът зад долния клепач. Там течеше дневният й хорскоп. „Ще си мислите, че всичко ще се оправи, но няма да стане“, прочете тя наум, пусна бузата си и клепачът й се прибра обратно с шляпване. Е, и днес нямаше да спечели от лотарията, нищо, имаше цяла вечност на разположение. Почеса се сънено по ръката и се сети: Беше 31 октомври! Както се почесваше по китката напипа скрития бутон и притисна пръст леко в него – кожата й се раздели сякаш бяха прокарали хирургическо ножче и отдолу, блестящо и смарагдово, истинското й покритие се показа. Изрита досадната бежова обвивка, която носеше през всички остнали дни и разроши цикламената си коса. Жълтите й остри зъбки проблеснаха. Беше Хелоуин, денят, в който Лили беше себе си и даже на повечето карнавали взимаше награда за успешен костюм, колко мило, награда, че изглежда добре като себе си, но за другите това не беше контекста, разбира се.

Приземни

Прибирам се, тръшвам вратата и опипом намирам дистанционното. С една ръка си приготвям вечеря, с другата сменям каналите в опит да намеря подходящ филм, който да ме накара да забравя деня. Смрадта. Унижението…

Прибирам се, тръшвам вратата и опипом намирам дистанционното. С една ръка си приготвям вечеря, с другата сменям каналите в опит да намеря подходящ филм, който да ме накара да забравя деня. Смрадта. Унижението. Няма такъв филм, тези филми вече не ги правят, осъзнавам.

Успявам да обеля няколко картофа, нарязвам ги и ги слагам да се пържат. Цвърчат щастливо. Мисля си за историята на картофите и на човечеството като цяло. Далече стигнахме, мисля си. Толкова далече, че не знаем за къде, нито откъде сме тръгнали. Пръска олио, парва ме по ръката и се сепвам – в прозореца (живея на приземния етаж) виждам Джузепе, който ми маха да изляза. Навън прехвърчат снежинки. Отново е зима.

Джузепе ми предлага да ходим на някакъв купон. Джузепе, казвам му, човече, кога ще пораснеш. Дай да си купиме една бутилка и да си седиме тука. Можем да отидем на купончето и по-късно.

– По-късно, по-късно, колко по-късно – изфучава той и ме удря с дръжката на метлата. Аз естествено взимам първия попаднал ми в ръката предмет и Джузепе се свлича безпомощен в краката ми. Обаждам се на майка му да си го прибере.

– Пак е пиян, нали? – казва ми тя.
– Не – казвам.
– Пердуто, кога ще пораснеш? – тросва се тя.

Тактично замълчавам. Лошо му се пише на Джузепе.