Сирене на сянка

Дремех блажено в сянката на крилото, когато някой ме дръпна за крачола…

Дремех блажено в сянката на крилото, когато някой ме дръпна за крачола:

– Моля, нарисувай ми парче сирене!

Каза го на латински, с лек приазовски акцент. Успях само да измънкам:

– Какво?
– Нарисувай ми парче сирене…

Надигнах се да видя кой смее… Беше малко, дружеоко, клъглолико човече, с торта в ръце.

– Майка ти знае ли че си тук?- трябваше ми малко време да се опомня.
– Рано е, мама още не е станала. А и не сме говорили от месеци.

Изправих се, ударих се в крилото и се почесах.

– А какво именно сирене?
– Да отива на тортата, а тя е с бадеми.
– Ясно, значи от твърдите.

Имах време докато заври джезвето и реших да изпълня молбата на странното човече. Извадих скицника и го обърнах на празна страница. Акварел и туш или сухи пастели? Как изобщо се рисува парче сирене?!

– Да ти нарисувам една овца?
– Не, не искам овца. Овците са тъпи. Искам сирене. Днес имам рожден ден и трябва да ми нарисуваш парче сирене. – преглътна. – За подарък!
– Наистина ли имаш рожден ден днес?
– Да! – изпъчи тортата.
– И на колко ставаш? Защо нямаш свещички на тортата?
– На сто и една! Свещите ги изяде прилеп. – в лъжите не го биваше.
– Е, добре! Честит рожден ден! Започвам подаръка.

То седна до мен и ме загледа в ръцете. Първо трябваше да помисля за формата. Сетих се вица за гръка дето бил във Франция – „Мрамор виждали ли сте? Същото, ама мирише и е жълто!“ Да… като къс мрамор. Охра за сенките, осветените части и контура – ванилия. Не знам защо го сложих на зелен фон! Да кажем, паднало е на тревата.

– Готово!

Човечето погледна рисунката ми, завъртя скицника, пак го завъртя, даже го обърна. Нещо май не му харесваше.

– А къде е гаргата, дето го е изпуснала?
– Тя… не се вижда.
– А гнездото на гаргата, с гарджетата? А лисицата? Къде е магазина за сирене? И книжарницата отсреща? Нали оттам продавачката на сирене си купила в обедната почивка книгата, заради която по-късно заминала за Африка?! Защо ги няма?

Потърках очи, после погледнах към джезвето.

– Те са много малки и са в далечината. Тук е само сиренето.
– Но така не се разбира историята!
– Да, именно! Така всеки може да си измисли история. Негова си. Която може да е различна от твоята.
– Ха! така ли? – изненада се човечето. – Виж ти…

Замислено ми поблагодари и си тръгна. Беше красива гледка – балансирайки с тортата в едната ръка и скицника ми – в другата. Чаят тъкмо кипна, сипах си и си обелих сандвич.

Стената, XV

Две джуджета трябва да прокопаят триметров тунел от точка П до точка Б. На едното джудже му е студено, другото е жадно, а двете заедно са гладни. Колко време ще им е необходимо, за да стигнат до точка Б?

Две джуджета трябва да прокопаят триметров тунел от точка П до точка Б. На едното джудже му е студено, другото е жадно, а двете заедно са гладни. Колко време ще им е необходимо, за да стигнат до точка Б?

Джуджетата в задачата сме ние – Олаф и аз. Зъзнем на плаж във Варна. Искаме да стигнем до София, но на гарата отказват да ни продадат билети, защото на „деца под 7 години” е забранено да пътуват без придружител.

Вече трети ден продавачката свива презрително устни и ни отсича главите с кратко и решително „Тц”. После добавя: „Ще ме уморите бе, деца!” и театрално клати глава. Прилича на охранена птицечовка. Вече нямаме никакъв шанс, защото е разказала за нас и на колежките си. В момента, в който се изправим на пръсти и покажем глави в прозорчето на гишето, те започват да се смеят и да ни пъдят.

Седим на плажа провесили нос. Олаф, ни в клин ни, ни в ръкав започва да разказва човешки легенди. ”Имало едно време един град. Точно по средата му минавала стена. Нещо я било построило тайно за една нощ.”

„Нещо?” – повдигам вежди аз. „Да, Нещо! Нищо не може да строи, само Нещо! Не ме прекъсвай!” – ядосва се Олаф и продължава:

„Братя, сестри, съпрузи, приятели, осъмнали произволно разделени от стената. А на гарата в едната част никому не давали да пътува към другата част. Не щеш ли, Стената била разделила един дребен човек и жена му. Разполовила къщата, така да се каже. Та решил човекът да прокопае тунел и да избяга. Имал обаче баба, бебе и два братовчеда, с които също не искал да се разделя. Трябвало да ги вземе със себе си, което увеличавало риска от провал. По цели нощи треперел и премислял плана.

За късмет братовчедите били професионални гребци и бързо копаели. Патрулите на Нещото, които пазели никой да не избяга, минавали често покрай къщата на малкия човек. Питали: „Какви са тия лопати, бе, дребосък?” „Правим басейн на двора”, отговарял той. „Ей на”, сочел към гребците-гиганти, „Тия тук трябва да тренират”. Братовчедите размахвали ръце за доказателство, а лопатките на гърба им пърхали под кожата. Една хладна сутрин тунелът бил готов. Виел се като баница под стената. И тръгнало семейството – бебето на рамо, бабата на буксир, братовчедите най-отзад. Даже и кучето си взели. След само два часа подали гордо глави от другата страна на Стената.”

„Разбираш ли?” – пита ме Олаф. „Щом те са могли, защо ние да не можем?” „Да копаем тунел до София?!?” – изумявам се аз. „Не. До гарата. През нощта. Издаваме си сами билети, и хоп, на влака. Виж колко детски лопатки се търкалят наоколо!”

Вдигам рамене и питам: „А може би първо тунел до баничарницата? Да се наядем, че и да се запасим? Път ни чака.” Олаф засиява. И боза, допълва той. Започваме да чертаем в пясъка: План от Точка „П”- плаж, до точка „Б” – Баничарница.

Късметът е като апетита – понякога идва с яденето.

(следва продължение)

Орелът кацна, XIV

Пръстите на краката ми са замръзнали. Опитвам се да ги размърдам, а скрежът между тях се рони и скърца…

Какво се случи дотук: Джуджето, приятелят му Олаф и мавърът Алексей бягат към света на хората скрити в трюма на товарен кораб, защото единственият път оттам насам е по море – от Одеса към Варна.

Пръстите на краката ми са замръзнали. Опитвам се да ги размърдам, а скрежът между тях се рони и скърца. Цяла вечност плаваме скрити в трюма. Загубихме представа за време. Според Алексей корабът е отвлечен от пирати и е на път към Сомалия. „Ако съдим по студа, по-скоро към Арктика”, поправя го Олаф. Към Северния Ледовит Океан. „И сме отвлечени не от пирати, а от пингвини.”

От пирати-пингвини!

Потрепервам. Представям си ги въоръжени до човка със саби от моржова кост – еднооки и жестоки. „Ха-ха! Ловя пингвини с една ръка”, – успокоява ме Алексей и ми показва огромната си длан. Изпод ръкава му надничат татуировки – котва, лъв и пингвин, оплетени с въже. „Спомен от морското ми кръщение в Кирибати”, изпъва гърди той и подръпва ръкава нагоре, за да ни покаже как въжето опасва мускулите му и стига чак до сърцето.

„Само ти, сърцееее, си ми прияяятеееел” – започва да пее опасаният с мастилено въже мавър, а нас ни потичат сълзи от ръждясалия звук на песента му. На завоите в гърлото му звукът залита, боде и дращи. Напъвам се невидимо да запуша уши – все пак не искам да обиждам Алексей. „Не се измъчваааай, не се погубвааааай” – вие той и заглушава студа. Даже корабът забоботва подозрително, сякаш се моли за пощада. Хряс! Алексей и корабът рязко спират, куплетът набива спирачки в гърлото му.

„Момчета” – казва той дрезгаво – „Пристигнахме”.

(следва продължение)

На море с мавър, XIII

Джуджета, маври и маймуни били живите играчки на европейските крале през XVIII век…

Джуджета, маври и маймуни били живите играчки на европейските крале през XVIII век. Били дъното на двора. Маврите слугували на пирове, където джуджетата трябвало да изскачат от ледени торти, а маймуните, с бели ливреи и черни ръкавици, чистели пода след това.

Няколко века по-късно отново сме на дъното. Две джуджета и един мавър. Седнали сме на най-долната палуба на кораба и се смеем. Олаф, Алексей Мавъра и аз.

– Само маймуна ни липсва! – въздъхва Алексей.
– Шимпанзе със звънче!
– Не! – поправя ме той. – Макак с калпак!

Говори носово и от странния му акцент това звучи като „ама как с каупак!”

– Пррррадядо ми – продължава да гъгне той, и ррррр-то бълбука разноцветно като сапунени мехурчета изпод мустаците му,  – Прра-прра-дядо ми, тоест, е бил самият Александъррр Серрргеевич Пушкин. Неговият пррраадядо пък – Мавърът на Петърррр Велики. Все маврррри. Все Велики!

Вярваме му. Вярваме на всичко, което казва. Още от момента, когато се сблъскахме с него в мрака на трюма. Бежанец, той не казва от къде точно идва и защо бяга. Знае много. Например, че товарните кораби между Варна и Одеса отдавна вече никакъв товар не носят. Правят празни курсове. Но за това никой не бива да знае. Военно-товарна тайна, казва той и присвива очи. Според него тук сме на сигурно място:

– Никой лошо няма да ви сторрри! Ни рриби, ни хоррра!

Личи си, че във вените му тече кръвта на Пушкин.

Унасям се, докато  Алексей продължава да гъгне, бъбри и бълбука. Сънувам, че съм заровил пръсти в брадата на морския цар, а той ме люлее на скута си.

– Никой лошо няма да ви стори, казва. Ни риби, ни хора…

(следва продължение)

Нищото, XII

„Студът, тъмнината и нищото не съществуват. Това са празни понятия, измислени от хората” – шепна на Олаф, докато зъзнем в пълна тъмнина в празен трюм на товарен кораб…

Какво се случи дотук. На Джуджето, което работи като съветник в местния футболен отбор „Трансгрес-Цвергберг”,  му падна шапката. Докато я вдигаше, получи оферта от тайните служби.  Беше предложение, на което не можа да откаже. А трябваше.  За да се спаси,  Джуджето избяга в света на хората, придружено от вратаря на отбора Олаф.

„Студът, тъмнината и нищото не съществуват. Това са празни понятия, измислени от хората” – шепна на Олаф, докато зъзнем в пълна тъмнина в празен трюм на товарен кораб. „Студът е липса на топлина, тъмнината е липсата на светлина, а нищ…” Огромната длан на Олаф запушва устата ми. „Ш-ш-т! Тук има някой!”

Трябва да сме нащрек.

Днес следобед, когато най-после дойде време за хапчетата за невидимост – по предписание четири часа след пристигане в света на хората –  седнахме  пред Морската гара в Одеса. Олаф тръгна да рови в джоба си. Извади втвърдена топчица от дъвка (от Япония! – каза кротко той), после две гайки, шепа семки и… едно нищо. Нищото беше липсата на хапчета за невидимост. Забравени вкъщи. На масата в кухнята. В Цвергберг. А ние бяхме забравени от Бога. На пейка пред гарата. В Одеса.

Без паника, казах си и от напълзелия ме страх останах даже спокоен, докато Олаф се вайкаше и обикаляше пейката в тръс. Минувачи започнаха да се спират и да ни сочат с пръст. Това го стъписа. Спря, тръшна се до мен и заплака. А аз вече имах план.  Трябва да пропълзим в трюма на някой товарен кораб.  Така ще пътуваме нелегално до Варна, а от там все някак ще стигнем до София, където, чувал съм, живеели доста джуджета-емигранти. Все някой ще ни услужи с хапчета или ще ни каже как да си намерим.

С първата част от плана се справихме сравнително лесно и незабелязано – нали сме дребнички.  Дали  ще имаме късмет и занапред – не знам.

Трябва да сме нащрек.

„Ш-ш-т” – отвръща някакво ехо на шепота на Олаф. Изглежда, че не сме единствения нелегален товар в иначе още празния трюм.

(следва продължение)

Абсолютно продължаващи

„Аз чувствам наслада, вървя и четя виталозите”, ехтеше шлагерът в главата й под шарената сянка на Виталожкия лес…

„Аз чувствам наслада, вървя и четя виталозите”, ехтеше шлагерът в главата й под шарената сянка на Виталожкия лес. Стотици стволове, осеяни с меко шумящи листове. А! Ето го и виталогът, който се надяваше да открие.

ВЕДЪР ПОМЕН

НА 33 АВГ. Т.Г. СЕ НАВЪРШИХА 110 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА

ЙОСТА БЕРЛИНГ (ДЪЛГИЯ),

ПРЪВ ПРИЯТЕЛ НА (по ред на запознанството):

МАНШОН

ПОЛУОБУВКА

МЪХЕСТА БРАДА

СНУСМУМРИК

И

ДОЛУИЗБРОЕНИТЕ 76.

Усмихна се леко на малката буква, с която фигурираше името й в списъка и продължи да чете.

ДОСЕГАШНИ ДЕЛА НА ЙОСТА БЕРЛИНГ (ДЪЛГИЯ), С КОИТО ПЪРВИТЕ МУ ПРИЯТЕЛИ СЕ ГОРДЕЯТ (по азбучен ред):

АНТ…

Не! Всъщност не й се дочиташе. Не че собствените й спомени точно за Йоста не бяха достатъчно ярки, но предпочете да откъсне свободно парченце от виталога и да го погълне за мултимедия на остатъка от него.

Носталгията притъпена! До следващата невъзможна среща.

Детски гамбит, XI

„Ако съзираш някой много добър ход, замисли се дали няма още по-добър.”

Великият гросмайстор на 16ти век, Джовани Леонардо да Кутри, наричан заради ниския си ръст Кутрето, спечелил първия международен турнир по шах в историята на човечеството. Царски гамбит в 12 хода. За награда, Филип II Испански му подарил златен саламандър с очи от сапфир и гравюра на коремчето: „Ако съзираш някой много добър ход, огледай се за още по-добър.”

Оглеждам се. Не виждам нито по-добър, нито по-лош.

В Одеса пристигнахме преди два часа. Улиците ни заляха с гирлянди и мръсотия – празник на града. За да се спасим от тълпите, тръгнали към веселбите на Потьомкинските стълби, свихме по първата малка пресечка на Дерибасовска.

Насреща ни вървяха дузина деца. Отдъхнахме си. Първото правило за джуджета в света на хората гласи: „Смеси се с деца!”.  Така ставаме невидими още преди да сме изпили хапчетата за невидимост, които иначе можем да вземем едва четири часа след идване в човешкия свят. Най-дългите и потни четири часа в живота на едно джудже – който е живял сред великани, знае за какво говоря.

Небрежно се присъединихме към децата. Следвахме ги плътно, докато стигнахме до затворен, украсен със знаменца площад. Хора, пешки и коне се щураха наоколо. Внезапно някой ме хвана за ръката и ме поведе към центъра на площада, където насила ме набутаха зад шахматна масичка. Съпротивлявах се, а хората ме успокояваха, че било нормално да се вълнувам. После ме тупаха по рамото и казваха да не забравям, колко се гордеят учителките с мен. Междувременно две Черни царици отвлякоха Олаф и му нахлупиха костюм на топ, бял. Той махаше с ръце и успя да се изтръгне за миг, но наистина само за миг. На гърба му сега пишеше: „Добре дошли на международния детски турнир по шах, Одеса 2010”.

Сега седя, играя срещу някой си Олег от 22-ро училище. Олаф се поти под тежестта на топа.  Ще играя до край. Това е единственият ход, който съзирам. Няма нито по-добър, нито по-лош.

(следва)

Детски гамбит
© odessa.ua

Детски гамбит
© odessa.ua

Сбогуване, X

Струйка сос се стича по брадичката на майка ми и капе на масата. Мълча. Доброто възпитание не е в това да не разлееш сос на покривката, а да не направиш забележка на този, който го стори – бил казал Чехов…

Струйка сос се стича по брадичката на майка ми и капе на масата. Мълча. Доброто възпитание не е в това да не разлееш сос на покривката, а да не направиш забележка на този, който го стори – бил казал Чехов. Тя напук не посяга към салфетката в скута си, сякаш иска да стои часове наред с полуотворена от изненада уста. Новината, че заминавам за година в света на хората, я разстрои прекомерно. Повече, отколкото очаквах. Баща ми ме гледа настойчиво. „Направи нещо!” – чета в погледа му. Напук се опитвам нищо да не правя.

– Смятам, знаеш, – майка ми избърсва рязко соса от брадичката си – че хората са непоправими ръстисти. До края на миналия век в техния свят джуджетата нямали никакви права. И все още нямат.”

– Чернокожите, мамо, не джуджетата. – поправям я.

– Чернокожите джуджета – допълва баща ми.

– Чернокожите И джуджетата, натъртва тя и изсумтява: „Ръстисти!”

– Ще те пребият посред бял ден, ще те накарат да добиваш руда в Сибир!

Предразсъдъците и в двата свята са непоклатими. Хората са убедени, че джуджетата са глуповати създания с месести носове и островърхи шапки. Джуджетата, от своя страна, считат хората за агресивни варвари, които в безумието си вярват, че са венец на Сътворението. Трябва да призная, че джуджетата отдавна вече не носят островърхи шапки, докато хората още живеят в заблуда за превъзходството на ръста си. Затова ние се придържаме строго към Декларацията за Невидимост – никой не знае, какво би им хрумнало, ако хората узнаят истината за нас. Но все пак – масов ръстизъм никога не е имало и няма да има. Страховете на майка ми са необосновани. Пътувал съм неведнъж инкогнито в човешкия свят.

– Наистина, пътувал е неведнъж до там. –  Татко става, слага ръка на рамото на майка ми.

– Утре ще те закараме до пристанището – казва тя . Благодаря и я прегръщам. Доброто възпитание не е в това да не разстроиш някого, а да знаеш как да го утешиш.

(следва продължение)

Въздух, огън и вода, IX

Като малки обичахме да се надбягваме с въздуха и времето. Ето как се случваше: затваряхме очи, поемахме дълбоко дъх и се опитвахме да издържим така трийсет секунди…

Като малки обичахме да се надбягваме с въздуха и времето. Ето как се случваше: затваряхме очи, поемахме дълбоко дъх и се опитвахме да издържим така трийсет секунди. Целта беше да вдишаме отново точно когато стрелката разполови минутата. Половин минута без въздух не е шега в света на джуджетата. Покойната ми леля Густафсон често ни погваше, като ни зърнеше застинали без дъх. „Играете си с огъня!” – караше ни се тя. „С въздуха-а-а” – виквахме й в отговор.
Скоро ще ми се наложи да си играя и с водата. Вдишвам дълбоко. Представям си как морската болест яхва вестибуларния ми апарат и върти с пръст стомаха ми като пумпал. Започвам да отброявам секундите наум. На десетата се предавам.

Десет часа трае пътуването с ферибот от Одеса до Варна и цели двайсет часа от Иличовск. По-краткият път, по неписани закони за всички времена, е и по-опасен. Затова не се залъгвам, че ще спестим време. Предлагам на Олаф да пътуваме през Иличовск, а той не ще и да чуе. Сърцето му трепти в очакване да види славната Одеса, крайъгълен камък на двата свята. Олаф е голям почитател на губернатора от 19ти век Емануел дю Плеси, известен като дюк Ришельо. Поддържал е тайно връзки с джуджета. С наша помощ разширил търговския обмен с цяла Европа, намалил данъците и донесъл на Одеса невиждан разцвет. Руснаците го наричали „Емануил Осипович” и го черпели с шампанско „Златен дюк”. Той пък добавял тайно в шампанското сироп от касис и вода.

Подготвям се за ново надбягване с времето и въздуха. Ако този път успея да разполовя минутата без дъх, всичко ще е наред и ще пристигнем невредими във Варна дори по краткия път. Страхът ми от него ще се окаже необоснован. Ако ли не – поне ще срещна покойната леля Густафсон и ще й кажа, че огънят и въздухът не са далеч толкова опасни, колкото водата. Тя ще поклати глава и ще ме почерпи с чаша шампанско с касис и вода, за да ми покаже, че всичко е относително.

Всъщност, време е да стягам багаж.

(следва продължение)

Срещата

„Не те харесвам с червило, не те харесвам без червило” беше припевът на първия ни голям хит. Въртяха го всички радиостанции в страната…

„Не те харесвам с червило, не те харесвам без червило” беше припевът на първия ни голям хит. Въртяха го всички радиостанции в страната. Имахме куп примамливи предложения от акулите в бизнеса, а ние нехаехме. Излежавахме се по цял ден на плажа. Кожата ни изпръхваше от силното януарско слънце и болеше от всяка песъчинка. Веднъж си донесохме топка да играем волейбол, но я дадохме на едно запъхтяно от жегата куче, което я понесе към водата и повече не видяхме нито кучето, нито топката. После се търкаляхме отново цял ден по пясъка и подвиквахме на въображаемата си публика: „Не ви харесваме с червило!”

По-късно, малко преди да се стъмни,  Джо и Иън си тръгнаха. Аз останах, загледана в океана, защото ми се стори, че виждам кучето, което ни отнесе топката. Сякаш беше яхнало кучешки сърф, но нещо му пречеше да се задържи. Вълните го обгръщаха, то махаше нелепо с ръце. Ръце? Ръце! Беше човек и се давеше. Бързо се хвърлих във водата, хванах мини-сърфа, в който се беше вкопчил мини-човек и го издърпах. Беше висок колкото 3-годишно дете, но с фигура на зрял мъж. Не знаех как да му окажа помощ, току-виж му счупя нещо – толкова беше к р е х ъ к. Сложих го на пясъка. След малко отвори очи, надигна се и изплю на пресекулки водата, с която се беше нагълтал. Погледна ме внимателно и каза: „Всяко безумие има своята логика.” Мълчах, втренчена в него. „Искам да кажа, благодаря, че ме спасихте”, допълни той и стана. Подаде ми ръка. „Разчитам на Вашата дискретност – не бива да споделяте никому, че сте ме видели. Казвам се Йоста Берлинг и съм джудже от Цвергберг. Избягваме контакти с човешкия свят, затова Ви моля, никому, наистина никому не казвайте.” „Джудже. От Цвергберг.” – повторих аз. „Абсолютно точно, госпожице.” – потвърди той.

Останахме до късно вечерта на плажа. Йоста ми разказа за Декларацията за Невидимост, живота в Цвергберг и мисията му да наблюдава човешкия спорт. Оплака се от легендите за джуджетата в света ни. „Никой от нас не ходи със сплъстена брада и чук в ръка”, сви устни той. „Нито пък живеем под земята“. Не само, че вярвах на всяка негова дума, но и нищо не ме учудваше. Гласът му беше мек. Невероятно добре се справяше с австралийския ни акцент. „Учил съм човешка литература в Дуорфбъро” – каза не без известна гордост, когато го похвалих. Накрая му дадох обет да мълча. Пък и кой ли щеше да ми повярва? Толкова се бяхме вживели в ролята на секс-рокендрол-сърф-банда, че каквото и да разкажех, щеше да мине за позьорство пред пресата . Обаче оттогава насам, когато някое радио пуска първия ни хит, винаги се сещам за джуджетата.

Трябва да съм доста пияна да ви разказвам всичко това. Не ми вярвате, надявам се…