въшки

вече втори месец, откакто забраниха въшките…

вече втори месец, откакто забраниха въшките, чакам, тировете минават отегчителни и успешни проверки, дано имам късмет, мойте вкъщи доживяват седмица-две максимум, а то въшка на седмица въшка ли е, не, не е, бълхите за нищо не стават, каквото и да ми разправят, ние кучета ли сме, ебаси, подстригвам се всеки ден, харесва ми как минава машинката по главата ми, напомня ми за преди, няма въшки, вчера разбиха развъдник, пострадаха другари от клуба, затвор, а и в затвора няма въшки, противно на митовете, не е живот това, чета книги по генетика, мечтая, но лабораторното оборудване се раздава с купони, веднага ще им вляза в списъците, поне да съм готов, драпам се по главата, ама не ме сърби, монархията е наследствена, на нашият му остават поне още 30 години живот, не знам как ще изкарам, то два месеца ми се сториха ад, а тридесет години, как, едно приятелче каза, че може да ме прекара през границата, добре, че в югославия все още не е влязла в сила забраната, а то от югославия ей къде е африка, свобода на словото и фауната, тъжно ми става, а и китаеца не идва, трябваше да дойде преди пет минути, дано не ме думнат, че половин заплата ми е в джоба, дано.

Животът на десктопа

Босът на мафията прелетя над двата кашона стреляйки и залегна зад една купчина енергийни напитки…

Босът на мафията прелетя над двата кашона стреляйки и залегна зад една купчина енергийни напитки. Вляво едно слабо момиче от офиса метеше пода и се оплакваше на секретарката, че чистачката за нищо не става. Финансовият мениджър мина зад кашона енергийни напитки на Боса, и загледан в някакви сметки отчаяно заклати глава. Чуха се изстрели. Босът погледна над пакета, не видя кой стреля и се прехвърли бързо към стълбището вдясно водещо към тайния център за задачи. Всичко стана черно за секунди, докато очите му не се фокусираха върху гледка, която страшно напомняше на сайта титръба.ком. Тихата музика на Аделе започна. Гледката изчезна почти мигновено, както се беше показала и Босът влезе в централата и започна настървено да върши предложените задачи, за които имаше необходимите единици енергия. На втората обаче животът му сякаш застина на пауза и пред очите му се намести гледка на фотошоп, а от някъде в дясно се разнесе гласът на Енрике Иглесиас пеещ за Божествения ритъм. Мина Шефът и Босът усети, че се смалява, не като Алиса, а сякаш изчезва в стартбара на уиндоус.

Лили и динозаврите, III

… събуди се. Един стегозавър я душеше безцеремонно между краката, поклати глава и измуча нещо…

… събуди се. Един стегозавър я душеше безцеремонно между краката, поклати глава и измуча нещо. Лили изобщо не разбра значението на всичко това, изпадна в истеричен, нервен смях и го изрита по муцуната, той сякаш не забеляза. С времето Лили разбра, че стегозавъра поначало малко усеща и го риташе яростно когато я ядоса. Само това й остана, и палатката.

След окло 3 месеца беше забравила въобще повечето неща от миналия си живот, нищо не я стряскаше. Веднъж един тиранозавър загуби на покер и й остави вечерята си като залог, беше лабрадор, на Лили и отне още 2 месеца да се сети, че лабрадорите са от нейния предишен живот, а не на тия нещастници динозаврите. Не знаеше обаче какво от това, кръсти го Жоро на едно момче което беше срещнала преди вереме на един концерт и никога не видя отново. Не му говореше, дори не й липсваше предишния живот, даже евтин ром не й липсваше. Намери си някакакъв гнусен пихтиест плод, който ферментираше подходящо, понякога за разкош си правеше мохито (мента си растеше съвсем нормална). Пиеше си и откри, че яркожълтата и палатка може да и погне да преживее и в тоя шантав свят. Яркожълтото беше незнайно как цвят който динозаврите виждаха, тъпия стегозавър му хрумна да я държи на входа на ливада си за реклама, привличаше особенно един вид пеперуди които умееха специални трикове за почистване на динозавър вътрешно, ако разбирате какво имам предвид. Пеперудите идваха, а динозаврите се научиха че са там, стегозавъра печелеше, че другите му торяха ливадката и си пасеше по-готина трева, а Лили му трябваше щото веднъж един тиранозавър я прогони, палатка потъмня от лайна след няколко дни пеперудите спряха да идват. Стегозавара не беше чак толкова тъп, и без това не ядеше месо, можеше и да я запази щом му беше от полза. Така стегозавъра си имаше Лили, а Лили – куче. Кучето пък Лили не го ядеше защото то й хващаше от по-дребните пеперуди и тя ги пържеше вечер край огъня. Откри че трябва да внимава с огъня на полянката понеже от много разлагащи се неща беше лесно запалимо всичко наоколо. И така всичко някак се намести в перфектен баланс. Даже и един телефон си намери веднъж, още работеше, не се опита да се обади, прибра го в джоба и се научи с фенерчето му да сигнализира на стегозавъра като е по-далече и има нужда от помощ.

Лили и динозаврите, II

… Лили наивно реши да се изправи и тогава изведнъж наистина й стана гадно, за една секунда в главата си чу собствения глас да пищи ясно и високо, само дето наум. Това отдолу беше лигаво…

… Лили наивно реши да се изправи и тогава изведнъж наистина й стана гадно, за една секунда в главата си чу собствения глас да пищи ясно и високо, само дето наум. Това отдолу беше лигаво. Лили мразеше всичко лигаво, можеше само да й покажат на снимка камък с гнусни водорасли с малки буболечки по тях и Лили направо изпадаше в истерия, а сега беше ама точно под нея, под корема й, по-гадно нямаше как. Лили пое въздух дори в бузите си и се опита да се задържи над гадорията, бавно и внимателно на ръба на повърхността на водата започна да гребе назад към спасителния бряг, ама тъпото лигаво нещо се залепи вече на цялата й повърхност. Лили изкочи от водата и се опита да стъпи на нещото, но се подхлъзна и се оказа седнала по болезнен начин върху камъка. Може би от водораслите, но не беше толкова твърд колкото очакваше, даже беше притеснително мек някак. Гаден, лигав и мек, изпищя, ужасена започна да реве и хлъзгайки се тръгна по камъка из водата към брега, пързаляше се, ревеше и се тресеше от ужас, съзнанието й не работеше, при всяко падане докосваше лигавия камък, скачаше от погнуса правеше една крачка и пак падаше, и все плачейки, тресейки се търчеше към палатка на някакви си 20 метра от нея на свещения сух пясък.

Стигна някак, дръпна ципа, сви се на кравай и започна да се опитва да се събуди, в поза ембрион стискаше ръцете си към тялото докато я заболя – нищо. Сигурно вече беше будна, другите бяха отвън и се плацикаха във водата. Да! Така беше сега даже ги чуваше как се плискат, изкочи щастлива и …
…..
…..
?????
!!!!!!
… и заплака, даже вече не се трогна, само се ядоса, отвън си седеше един динозавър и се плацикаше в плиткото мъчейки се да изпълзи право към нейната палатка. На Лили наистина и писна, ако ще умре поне палтката да й оставят, тъпо, но това сигурно обземаше и хората по време на война за „отечеството“. Намери си дватата метални фенера и се приготви да наложи 20 метровия синьо-зелен нещастник подобен на жираф с плавници вместо крака, мухльо мижав! …

to be finished

Нова надежда за човечеството

Екипът на Бърнинг пипъл има удоволствието да ви съобщи, че след безсънна нощ наши сътрудници успяха да дезактивират отвратителните въртящи се кръгчета…

Екипът на Бърнинг пипъл има удоволствието да ви съобщи, че след безсънна нощ наши сътрудници успяха да дезактивират отвратителните въртящи се кръгчета, които от известно време обикалят и тормозят интернет потребителите от цял свят, причинявайки им гадене, сърбеж и мъчително безпокойство.

Моля, мийте си често ръцете и не кликайте върху картинката, докато тестовете ни не приключат и заразата не бъде напълно елиминирана.

Приземни

Прибирам се, тръшвам вратата и опипом намирам дистанционното. С една ръка си приготвям вечеря, с другата сменям каналите в опит да намеря подходящ филм, който да ме накара да забравя деня. Смрадта. Унижението…

Прибирам се, тръшвам вратата и опипом намирам дистанционното. С една ръка си приготвям вечеря, с другата сменям каналите в опит да намеря подходящ филм, който да ме накара да забравя деня. Смрадта. Унижението. Няма такъв филм, тези филми вече не ги правят, осъзнавам.

Успявам да обеля няколко картофа, нарязвам ги и ги слагам да се пържат. Цвърчат щастливо. Мисля си за историята на картофите и на човечеството като цяло. Далече стигнахме, мисля си. Толкова далече, че не знаем за къде, нито откъде сме тръгнали. Пръска олио, парва ме по ръката и се сепвам – в прозореца (живея на приземния етаж) виждам Джузепе, който ми маха да изляза. Навън прехвърчат снежинки. Отново е зима.

Джузепе ми предлага да ходим на някакъв купон. Джузепе, казвам му, човече, кога ще пораснеш. Дай да си купиме една бутилка и да си седиме тука. Можем да отидем на купончето и по-късно.

– По-късно, по-късно, колко по-късно – изфучава той и ме удря с дръжката на метлата. Аз естествено взимам първия попаднал ми в ръката предмет и Джузепе се свлича безпомощен в краката ми. Обаждам се на майка му да си го прибере.

– Пак е пиян, нали? – казва ми тя.
– Не – казвам.
– Пердуто, кога ще пораснеш? – тросва се тя.

Тактично замълчавам. Лошо му се пише на Джузепе.

Пътни Препятствия

Докато завъртах ключа в металната врата се замислих за деня, който беше отминал. За островчето сред градския трафик, на което стоях оглеждайки се безизходно за такси…

Докато завъртах ключа в металната врата се замислих за деня, който беше отминал. За островчето сред градския трафик, на което стоях оглеждайки се безизходно за такси. В същия момент жълта кола с отворен прозорец намали пред мен, за да направи обратен завой.

„Свободна ли сте?“ провикнах се аз през прозореца с надежда.
„С дете съм, но влезте“. Видях малко момченце на към три да спи, свито на задната седалка.

Ключалката на колата щракна след мен и колана изсъска, докато го издърпвах.

„Обича да се вози в колата, люлее го като люлка“, каза извинително жената, поглеждайки в огледалцето към задната седалка.

„Няма проблем, само да не го събудим“, казах аз и наистина го мислех. „На колко е?“ „На 4, но е болен.“ „А когато не е болен на 5 ли е?“ попитах безсърдечно, неразбрала смисъла на нейното изречение.

„Ще умре скоро“, каза тя спокойно, изглежда бе разбрала моето объркване. „Но поне болестта го прави постоянно усмихнат.“

Ключът се превъртя и врата се отвори с тихо щракване преди миризмата на познатото да ме посрещне у дома.

Слънчоглед

Ще дойде утрешният ден, ще почука Пенчо по челото и ще му каже:
– Ставай, Пенчо, дойдох.

Ще дойде утрешният ден, ще почука Пенчо по челото и ще му каже:

– Ставай, Пенчо, дойдох.

Пенчо ще стане, ще си обуе чехлите, ще се почеше и ще излезе от спалнята. Ще разбере, че е дошъл нов ден и този ден е празник. Час по-късно ще е вече на поляната, точно до Централния Парк, където се случва всичко. Денят там вече отдавна е дошъл и космонавти се спускат с парашути, Магелан язди пони, котки се ближат. Пенчо ще кльофне една мека шапка на тиквата си, за да се пази от Слънцето и ще се усмихне – празник е. Днес е Празника на Сушата.

Пенчо ще се разходи сред хората, ще поздравява, ще размаха флагче, което ще му даде бившо гадже на жена му, после флагчето ще изчезне и ще стане боклук на другия край на града. Пенчо ще се отегчи и като изсъхне, колкото е прилично, ще се прибере. Котката ще го полази, Пенчо ще заспи. Тогава куклите ще се размърдат и ще го наобиколят. Ще зашепнат в ухите му страшни клетви, научени в Отвъдното и Отдолното. Пенчо ще почне да потъва, да се топи, да съхне още повече. Празник е. Куклите ще го нагазят с крака, както се пере килим, ще изцедят мръсното и мокрото от него. Дете ще го сложи в тетрадката си с хербарий. Като го питат „Какво листо е това?“, ще кима, защото не говори езика.

Ех, Пенчо, прочети една книга днес, убий врабче и остави мравките да смятат. И утре е ден, ако успееш.

Проблеми с мащабите

Тялото застина за секунди в черния въздух, а после с плясък проряза повърхността на водата…

Тялото застина за секунди в черния въздух, а после с плясък проряза повърхността на водата. Горе на скалата триста мравки отдъхнаха дружно и се отправиха бързо обратно към мравуняка. Дневното разчистване едва започваше. Всеки ден рано сутрин намираха отвора си засипан с мъртви тела и всеки ден ги изхвърхяха в морето от скалата. Това се бе повтаряло толкова много дни, че надолу по вертикалните стени на камъка на места полуизгнили, сбръчкани и избелели от слънцето тела, като извратени растения покриваха ръбовете.

На следващия ден, Пенчо открадна поредната нова кукла на сестра си и я зарови в пясъчника.

Опашката

Тази сутрин Дяволът се събуди и откри, че му няма опашката. Погледна под леглото – понякога я оставяше там – но и там я нямаше…

Тази сутрин Дяволът се събуди и откри, че му няма опашката. Погледна под леглото – понякога я оставяше там – но и там я нямаше. Почна да рови навсякъде – по долапи, мазета, кутии за шапки, кутии за бижута, други кутии, даже в тоалетното казанче надникна – нищо!

Наближаваше втора Адска Камбана, часът за сборище, а той все още не я беше намерил. Поизпоти се от притеснение, почервеня. Избърса потно чело с един грешник и седна да поговори със себе си:

– Така… Да видим какво правих вчера. Прибрах се по светло, сам, седнах на стола и си отворих бутилка порто. Помня, че тогава все още опашката си беше при мен, защото се заплете в краката на стола и за малко да се пребия. Така. Отметнах я и си сипах. Трябва да съм го изпил всичкото, защото бутилката е на масата, празна. А! По едно време се почука, това си го спомням доста добре! Явно съм отворил и някой е влязъл.

Като се сети за това, Дяволът млъкна наум и заблужда. Кой ли е бил! Проклето порто, знам си, че не ми понася и пак, пусти морални недъзи!

И тогава се сети! Беше го посетил куриер. Носеше му писмо в бутилка. Ето я и самата бутилка в ъгъла, пак от порто, но от 375 мл. До нея лежеше на свътък писмото. Разтвори го с нокти и зачете.

„Мили Чичо Дявол!
Ние очениците от фтори ге клас на седемдесети шесто очилиште васил Манев грат славейково играхме на една игра и решихме да ти напишм писмо. Играта се казва хфани дяволът за опашката. може да не я знаеш затова ето как се играе качваме се на четврти еташ и едно дете си слага опашка от коланче или важенце и почва да тича надоло по стълбите на очилиштето и вика слизам в ада слизам в ада. ние другите деца го гоним надоло. което дете първо му свали опашката е новиат дявол и почва да бяга нагоре и да вика отивам в рая отивам в рая. ние не триабва да го пуснем заштото в рая дяволат не трябва да влиза. но сега преди да ти напишем едно дете успа да се промъкне до рая на четвърти еташ и много ни досраша. молиме те да ни пратиш опашката си по този чичко за да се оверим че сиси доло в ада и не си в рая. ште ти я врнем като се оверим.
децата от фтори ге.“

– Това е по-зле от оня път, когато ходих до Джорджа! Дано я върнат… – направи кисела муцинка дяволът и си легна угрижен. След малко почваше сборището, а хич не му се ходеше.