Добрият син

Из „Забележителни истории за надарени деца“
Имало едно време в Нова Зеландия едно дете, което поискало от баща си да му купи касичка…

Из „Забележителни истории за надарени деца“

Имало едно време някъде в Европа едно дете, което поискало от баща си да му купи касичка. Детето било още съвсем мъничко, затова баща му купил малка касичка-мишка. Детето скоро я напълнило. Поискало от татко си още една и татко му купил още една касичка, този път малко по-голяма, във формата на прасенце. Детето напълнило и нея.

Таткото се удивил колко бързо детенцето напълнило касичката и този път му купил касичка-крокодил. Но то пак я напълнило! След това купил касички зебра, носорог, жираф и накрая хипопотам. И то пак ги напълнило! Купил касичка слон, но то и нея напълнило. Накрая купил гигантска касичка-син-кит. И детенцето и нея напълнило!

detezaujasiprikaz

Семейна драма

Живяла някога една магьосница…

[vc_row][vc_column][vc_column_text]Живяла някога една магьосница. Тя имала трима сина, които много се обичали. Но майка им не им се доверявала и все си мислела, че те ще й откраднат силата…

Herr Makarenko и критическият реализъм у Братя Грим[/vc_column_text][vc_single_image image=“6944″ img_size=“full“][/vc_column][/vc_row]

Осем години по-късно

– Здравей, Уил. Хулия е.

– Здравей, Уил.
– Кой се обажда?
– Хулия е.
– Мисля, че имате грешка, не познавам никаква Хулия.
– Живеем заедно от 8 години.
– Невъзможно, живея с майка си.
– Имаме деца!
– Така ли? И колко?

Жаден

– Моля те, Бели, сипи му вода, той ти е братче…

– Моля те, Бели, сипи му вода, той ти е братче.
– Няма! Да си сипе сам!
– Бели! Сипи му, моля те!
– Уфффф… Добре! Хей Марк, много ли си жаден?
– Да.
– Много много ли?
– Да.
– Ужасно много ли?
– Да.
– Перфектно много ли?
– Да.
– Е, добре! Ще ти сипя тогава!

Жаден
© internet

Стената, XV

Две джуджета трябва да прокопаят триметров тунел от точка П до точка Б. На едното джудже му е студено, другото е жадно, а двете заедно са гладни. Колко време ще им е необходимо, за да стигнат до точка Б?

Две джуджета трябва да прокопаят триметров тунел от точка П до точка Б. На едното джудже му е студено, другото е жадно, а двете заедно са гладни. Колко време ще им е необходимо, за да стигнат до точка Б?

Джуджетата в задачата сме ние – Олаф и аз. Зъзнем на плаж във Варна. Искаме да стигнем до София, но на гарата отказват да ни продадат билети, защото на „деца под 7 години” е забранено да пътуват без придружител.

Вече трети ден продавачката свива презрително устни и ни отсича главите с кратко и решително „Тц”. После добавя: „Ще ме уморите бе, деца!” и театрално клати глава. Прилича на охранена птицечовка. Вече нямаме никакъв шанс, защото е разказала за нас и на колежките си. В момента, в който се изправим на пръсти и покажем глави в прозорчето на гишето, те започват да се смеят и да ни пъдят.

Седим на плажа провесили нос. Олаф, ни в клин ни, ни в ръкав започва да разказва човешки легенди. ”Имало едно време един град. Точно по средата му минавала стена. Нещо я било построило тайно за една нощ.”

„Нещо?” – повдигам вежди аз. „Да, Нещо! Нищо не може да строи, само Нещо! Не ме прекъсвай!” – ядосва се Олаф и продължава:

„Братя, сестри, съпрузи, приятели, осъмнали произволно разделени от стената. А на гарата в едната част никому не давали да пътува към другата част. Не щеш ли, Стената била разделила един дребен човек и жена му. Разполовила къщата, така да се каже. Та решил човекът да прокопае тунел и да избяга. Имал обаче баба, бебе и два братовчеда, с които също не искал да се разделя. Трябвало да ги вземе със себе си, което увеличавало риска от провал. По цели нощи треперел и премислял плана.

За късмет братовчедите били професионални гребци и бързо копаели. Патрулите на Нещото, които пазели никой да не избяга, минавали често покрай къщата на малкия човек. Питали: „Какви са тия лопати, бе, дребосък?” „Правим басейн на двора”, отговарял той. „Ей на”, сочел към гребците-гиганти, „Тия тук трябва да тренират”. Братовчедите размахвали ръце за доказателство, а лопатките на гърба им пърхали под кожата. Една хладна сутрин тунелът бил готов. Виел се като баница под стената. И тръгнало семейството – бебето на рамо, бабата на буксир, братовчедите най-отзад. Даже и кучето си взели. След само два часа подали гордо глави от другата страна на Стената.”

„Разбираш ли?” – пита ме Олаф. „Щом те са могли, защо ние да не можем?” „Да копаем тунел до София?!?” – изумявам се аз. „Не. До гарата. През нощта. Издаваме си сами билети, и хоп, на влака. Виж колко детски лопатки се търкалят наоколо!”

Вдигам рамене и питам: „А може би първо тунел до баничарницата? Да се наядем, че и да се запасим? Път ни чака.” Олаф засиява. И боза, допълва той. Започваме да чертаем в пясъка: План от Точка „П”- плаж, до точка „Б” – Баничарница.

Късметът е като апетита – понякога идва с яденето.

(следва продължение)

Подарък по време на Коледа

Случвало ли ви се е някой да забрави за рождения ви ден? На мен, за съжаление, доста пъти.

Случвало ли ви се е някой да забрави за рождения ви ден? На мен, за съжаление, доста пъти. Имам предвид – някой от близките ми да забрави, другите че не се и сещат – това е ясно. Понякога пък се сещат в последния момент. В такива случаи ми купуват някакъв боклук я от магазина долу, я от бензиностанцията на идване. Ароматизатор, пътна възглавничка, фенерче, бутилка вино – извинете – знам, че виното не е боклук, но все пак аз съм все още дете.

За първи път обаче ми се случваше родителите ми да забравят, че е Коледа.

Какво да ви кажа за родителите ми. Не са лоши, но са малко разсеяни. Иначе са мили, не се караме много. Тая година Коледа се падна в петък. Мама беше излязла някъде пак, а татко се беше затворил в студиото си и репетираше. Чувах стържещите звуци на китарата и измъчените излияния, които излизаха от малката стаичка и не знам защо, но ми ставаше хем тъжно, хем весело. Може би просто такава е неговата музика. Но това е друга тема. Тъкмо се насочих към хладилника, за да си потърся нещо за вечеря и какво да видя: на перваза на прозореца седи едно малко, дребно, коледно човече! Имаше малко бяло лице, с малко, но много червено чипо носле и искрящи от червенина уши, които стърчаха от червената му шапчица. Беше облечено в червени дрешки и стоеше съвсем неподвижно, с поглед вперен в нищото пред себе си.

Приближих се до него и го побутнах леко. Казах му здравей, но то не реагира по никакъв начин. Бутнах го пак, а то просто се премести малко встрани.

– Хей – извиках – Ехоо… – пак нищо.
– Егати апатията – си помислих с известно разочарование. За миг бях повярвал, че това е подарък, изпратен лично от Дядо Коледа, тъй като обективно погледнато наистина бях слушал много.

Изведнъж почувствах нещо. Някъде отвън тъмна сянка се стрелна към прозореца. Чу се пронизителен писък и човечето, както си седеше изведнъж подскочи ужасено. Тъй като съм безстрашен нинджа веднага реагирах. Хванах човечето с едната си ръка, докато с другата нанесох тежък удар с мухобойката по главата на сатанинския прилеп, който ни нападаше. Той се разлетя ужасен. Явно не бе свикнал да среща такъв отпор. Човечето още трепереше в скута ми. Татко ми надникна.

– Какво става?
– Нищо, тате – отвърнах. Не знам защо скрих човечето и от него.
– Добре. Хапни и ела да чуеш нещо.
– Добре, тате.

Каква чудесна Коледа, си помислих, докато галех малкото човече.

Коледно човече
© Basso Pomade

Докъде стига космосът…

Здравей, Лейла. Искам да знам докъде стига космосът на магълите?

le soleil
© internet

Тази седмица въпросът е на Финдъс:

Ф: Здравей, Лейла. Искам да знам докъде стига космосът на магълите?

Л: Здравей Финдъс, този въпрос наистина ме затрудни. Налага се или да погледна в магическите си карти, или да се обадя на чичо Дони. (…) Чичо каза да си гледам работата. Цепих картите и ето какво излезе: „плачещо слънце и биещи се близнаци“. Какво означава това? Някой иска ли да каже? Това означава, че трябва да слушаме родителите си и че не трябва да се караме помежду си, защото (колкото и малък да е) космосът стига за всички! До скоро!

Моля, задавайте своите въпроси и всяка събота Лейла ще отговаря на един от тях.

Уилфредо непаметливия

Непрекъснато забравяше. Първо започна да забравя дребни неща. Отваряше хладилника или някой шкаф и стоеше така дълги минути, докато се сети какво е търсил.

Непрекъснато забравяше. Първо започна да забравя дребни неща. Отваряше хладилника или някой шкаф и стоеше така дълги минути, докато се сети какво е търсил. После започна да забравя имена на известни актьори и спортисти. На някои от тях измисли прякори, но и тях нерядко забравяше. Започна редовно да оставя разни неща по гостита: няколко пъти халката си, веднъж чифт чорапи. Неприятно му беше да лъже жена си, но нямаше избор, защото нямаше спомен как и какво точно се е случило. Пък и тя му вярваше. Веднъж дори забрави децата в един зоомагазин, макар че тогава и продавачката имаше вина.

– Пречат ли ви? – я бе попитал.
– Ами честно казано имам доста работа.
– Те само гледат.

Когато се върна за тях, след два часа и половина децата още не се бяха усетили, че са изоставени, за разлика от продавачката, която му беше малко сърдита. Една седмица по-късно заспа на стълбите пред пазара. Преди това беше купил голяма мрежа зелени чушки. Ако можеше, щеше да си спомни, че случаен минувач се бе опитал да му помогне.

– Хей, човече, събуди се, ще ти откраднат чушките.
– Остави ме да живея – му бе отвърнал Уилфредо в просъница.

Откраднаха ги, беше по-късно обяснението му пред Хулия. Скоро след това забрави рождените дни на майка си и на жена си, родени на една и съща дата. Усети се веднага щом си събу обувките и видя цветята. Огледа се отчаяно наоколо, за да се измъкне от неудобната ситуация.

– Микровълновата! – изкрещя.
– Какво микровълновата? – попита Хулия.
– Подарявам ти микровълновата!
– Тъкмо щях да те попитам защо я няма.
– Хм, може би съм я подарил на някого.
– Може би на майка ти?
– На майка ми? – може би нещата не бяха чак толкова зле.

Обява

Не че е лесно да караш колело, но не е и кой знае колко трудно. Поне не е нещо, с което бих тръгнал да се хваля…

Не че е лесно да караш колело, но не е и кой знае колко трудно. Поне не е нещо, с което бих тръгнал да се хваля. Но не и в този случай, затова направо ще си го кажа: аз карам страхотно! Ако изобщо в нещо ме бива в тоя живот, това е да карам колело. Мога да стоя изправен на една гума и ей така на място да си подскачам, кеф ти на предната, кеф ти на задната. Мога да слизам и да се качвам по стълби. Мога да изкачвам планини и да пресичам реки. Мога дори да карам по отвесни стени, макар че не го правя често, че хората се стряскат. Мога да прескачам над пропасти и да карам по поляни. Мога да плувам с колелото в океана и да ловя риба. Изобщо аз много обичам колелета, но най-вече си обичам мойто си колело, което е розово и има малка лепенка с батман. Бях го оставил на двора тази сутрин и само се качих за пет минутки до къщи, да си взема сандвича и като слязох гледам – няма го. Затова много ви се моля, ако видите някой да продава или да кара такова колело като мойто, розово и с лепенка на батман, моля ви се – обадете ми се, защото наистина много го обичам.