Семейна драма

Живяла някога една магьосница…

[vc_row][vc_column][vc_column_text]Живяла някога една магьосница. Тя имала трима сина, които много се обичали. Но майка им не им се доверявала и все си мислела, че те ще й откраднат силата…

Herr Makarenko и критическият реализъм у Братя Грим[/vc_column_text][vc_single_image image=“6944″ img_size=“full“][/vc_column][/vc_row]

Колегите

Екскурзията започна добре. Фирмата беше наела корабче, с което трябваше да обиколим близките острови…

Екскурзията започна добре. Фирмата беше наела корабче, с което трябваше да обиколим околните острови. Раздадоха ни по една малка бутилчица вино за пътуването, но след двайсетина минути моята свърши. За щастие Стефан ми даде неговата, тъй като по това време на годината постел. Не помня точно каква беше религията му, но я приех. Бутилката, разбира се, не религията. Принципно съм доста толерантен човек и единствено полудявам, когато някой иска нещо от мен.

Горе по стълбичките имаше кабинка, от която можеха да се наблюдават чудните гледки, които се разкриваха. Неясно защо всички колеги се блъскаха да се качат и да погледат. Пообиколих да намеря още някой вярващ, за още една от онези бутилчици, но повечето си ги бяха прибрали за спомен от пътуването. Потиснах се. Не трябваше да идвам. Трябваше да се откажа, още щом разбрах, че любовницата ми, Фиона, няма да идва.

Легнах на носа на кораба. Кабинката се падаше точно над мен. Колегите се блъскаха и крякаха като кокошки, сочеха разни чайки и малки пухкави облачета. Всички освен мен май се забавляваха. Взех да си мисля за Фиона. Можех да кажа вкъщи, че заминавам с колегите, а да идем някъде с нея, само двамата. Принципно бях слаб лъжец, но това изглеждаше лесно.

Явно съм задрямал, защото по едно време чух пронизителен писък и скочих на крака. Колегите в кабинката крещяха и сочеха нещо навътре в морето. Оказа се някакво огромно, наподобяващо гигантска сепия морско чудовище, което бързо приближаваше към кораба.

– Всички ще умрем!!! Всички ще умрем!!! Направи нещо!!! – изпищя една от най-досадните колежки и се вкопчи в мен. Принципно във фирмата си имаме такъв лаф, „всички ще умрееем“, но в случая колежката беше съвсем сериозна.

– О, моля те, защо просто не млъкнеш!!! – изкрещях в лицето й. Знам, не се гордея с реакцията си. В крайна сметка, никой не ми е виновен, че така овчедушно се съгласих да дойда на тази екскурзия. Просто ме е яд, защото можехме да сме с Фиона в някое хотелче, а вместо това сега тази досадница ми крещи в ухото и ме кара да я спасявам…

Nessie

Гориш!

Вървях по Мала Качевска, после завих по Магдолена и на ъгъла с Генерал Лаш ги видях – чакат на светофара две сенки.
– Влизаш ли?

Вървях по Мала Качевска, после завих по Магдолена и на ъгъла с Генерал Лаш ги видях – чакат на светофара две сенки.

– Влизаш ли?

Влизам.  Оказват се бюргери, всеки по седем точки.

– Още! – викам.

Цицореста дойка с кученце.  Добре.  Дотук седемнадесет.

– Дай още… – въздъхвам.  Да става каквото ще!

Анабаптист на колело.  По колко ли бяха тези?

– Двадесет и две, гориш!  Ако беше пеша – четири точки, но с колело е пет.

Шибани велосипедисти!!!

Едно към едно

Насиниха ми окото днес. Без да искам беше!

Насиниха ми окото днес. Без да искам беше!

Криво ми е от сутринта още. Криво и самотно. Агент Зелка12 се появи в мрежата в 1, явно беше спал до 1 без 5, писа ми на бегом съобщение, че отива до следствието, не ми даде време дори да му се разсърдя („за едно сърдене ли нямаш време дори, ебаси и агента!”), и ме остави да се оправям сам с цялата каша.

А кашата е пълна. Кривото го споменахме вече, стомахът ми скърца, трябва тепърва да отговарям на 7 писма, 5 смса и 3 бележки, да пратя на шефовете отчет за дейността си в Чужбина, да уча езици, да пазарувам чушки и да ходя да пия едно. През седмицата ни дават да пием само по едно, на крак при това (другият крак не бива да докосва пода); през уикенда може и по пет-шест, стига в понеделник да не се будим пияни, щото тогава ставаме прекалено параноични, а и се случва да не можем да си спомним паролите.

Добре. Едно по едно! Стомахът. Седемте писма. Отчетът. Езиците. Чушките. Едното.

Едното. Всичко е ясно – ще започна от него, останалото само ще се нареди. Няма с кого, значи сам. „Едното” почти не го усещам. И още едно да изпия, никой няма да забележи. А и езиците по-лесно вървят след това. Нали? Докато можеш да стоиш на един крак, всичко е наред.

Едно по едно. Вече не мога да пиша смси, независимо на кой език. (А и тоя гаден тъчскрийн! Друго си беше с копчетата преди, до четвъртото малко нямах проблеми.) Зелка12 още не се е върнал да ми се скара и да ми напише отчета вместо мен. Ебаси и агента, да няма кой да ми се скара дори! Скучно ми е. Я да ходя да се видя със съседите!

Едно по едно. Това ще свърши зле.

Едно по едно. „Всички ме гледат, тъй като аз съм с белезници, арестант”. Леле, к’во стана, копеле, к’во стана! Не е ясно къде съм. С белезници съм. Мамка му. Значи съм в ареста? Върти ме, не виждам добре. Май някой отключва вратата. Пак губя съзнание.

Зелка12 ми говори нещо, ама май по-скоро си мърмори под носа, отколкото да очаква да го чувам. Не мога да фокусирам думите. Вкъщи сме. Опитвам се да стана.

– Нененене. Стой си в леглото.
– Ааааа лошо ми е… ооох…
– Споко, лежи си. След час-два ще си по-добре.
– Абе.. чакай малко… аз… к’во стана… аз що бях в ареста? И… ааа… що така ме боли окото?

Зелка12 се засмива. Оня смях, който ме гъделичка отвътре, все едно аз се смея.

– Адски глупаво дете си ти, да знаеш! Пак се беше напил вкъщи сам и беше ходил да си говориш със съседите. Не знам какво сте си казали, ама сте се скарали и ти си започнал да налиташ на бой. Сбил си се с господин Ю’Дабъл и жена му е извикала полиция. Едвам се измъкнах от следствието да те спасявам. Добре че шефовете въобще не разбраха какво е станало, щото голям цирк беше!
– А.. ох… чакай… а… какво ми е на окото?
– Ми нищо, синьо е. Ще си стоиш вкъщи другата седмица.

Слушам го и ме е срам. Лицето ми пламва, а окото става лилаво. Ама ето де, казвам ви, без да искам беше!

– Ох… Ми не знам, Зелка. Не съм се родил добро момче просто, това е. Съжалвявам.
– Мдаа… Май е щото си момиче?

Нищото, XII

„Студът, тъмнината и нищото не съществуват. Това са празни понятия, измислени от хората” – шепна на Олаф, докато зъзнем в пълна тъмнина в празен трюм на товарен кораб…

Какво се случи дотук. На Джуджето, което работи като съветник в местния футболен отбор „Трансгрес-Цвергберг”,  му падна шапката. Докато я вдигаше, получи оферта от тайните служби.  Беше предложение, на което не можа да откаже. А трябваше.  За да се спаси,  Джуджето избяга в света на хората, придружено от вратаря на отбора Олаф.

„Студът, тъмнината и нищото не съществуват. Това са празни понятия, измислени от хората” – шепна на Олаф, докато зъзнем в пълна тъмнина в празен трюм на товарен кораб. „Студът е липса на топлина, тъмнината е липсата на светлина, а нищ…” Огромната длан на Олаф запушва устата ми. „Ш-ш-т! Тук има някой!”

Трябва да сме нащрек.

Днес следобед, когато най-после дойде време за хапчетата за невидимост – по предписание четири часа след пристигане в света на хората –  седнахме  пред Морската гара в Одеса. Олаф тръгна да рови в джоба си. Извади втвърдена топчица от дъвка (от Япония! – каза кротко той), после две гайки, шепа семки и… едно нищо. Нищото беше липсата на хапчета за невидимост. Забравени вкъщи. На масата в кухнята. В Цвергберг. А ние бяхме забравени от Бога. На пейка пред гарата. В Одеса.

Без паника, казах си и от напълзелия ме страх останах даже спокоен, докато Олаф се вайкаше и обикаляше пейката в тръс. Минувачи започнаха да се спират и да ни сочат с пръст. Това го стъписа. Спря, тръшна се до мен и заплака. А аз вече имах план.  Трябва да пропълзим в трюма на някой товарен кораб.  Така ще пътуваме нелегално до Варна, а от там все някак ще стигнем до София, където, чувал съм, живеели доста джуджета-емигранти. Все някой ще ни услужи с хапчета или ще ни каже как да си намерим.

С първата част от плана се справихме сравнително лесно и незабелязано – нали сме дребнички.  Дали  ще имаме късмет и занапред – не знам.

Трябва да сме нащрек.

„Ш-ш-т” – отвръща някакво ехо на шепота на Олаф. Изглежда, че не сме единствения нелегален товар в иначе още празния трюм.

(следва продължение)

Фотосинтеза

Най-обичаше да се снима. Снимаше се с непознати, снимаше се сама, снимаше си краката и новия маникюр, а ако в селското кафе минаваха лятно време туристи и се снимаха пред витрината, тя моментално заставаше…

Най-обичаше да се снима. Снимаше се с непознати, снимаше се сама, снимаше си краката и новия маникюр, а ако в селското кафе минаваха лятно време туристи и се снимаха пред витрината, тя моментално заставаше от вътрешната страна на стъклото и позираше над главите им.

Понякога, ако й се отдадеше възможност да се окаже в чужд град с голяма забележителност, седеше само там – нито ядеше, нито пазаруваше, даже не обикаляше по-далеч от първата попаднала забележителност, стоеше отпред и тичаше запотена от човек на човек, да се убеди, че няма да пропусне да е на някоя снимка.

Дните, в които пътуваше бяха тежки. Едно време, когато хората пътуваха с автобус, се снимаха много вътре – прекарваха цели дни, ставаха приятели… Но сега, в самолета, всички спяха.

Накрая се ядоса. Започна работа в едно фотографско студио и взе да монтира във всяка снимка по един свой усмихнат изпъчен портрет в цял ръст пред Айфеловата кула. Най се дразнеше на вица за блондинките и светкавиците, нали го знаете, защо блондинките се усмихват когато има светкавици, защото си мислят, че ги снимат. Беше грубо да се прави виц от това, на всеки му се случва да се обърка, освен това когато това се случи, тя беше прекарала особено тежък ден в тичане пред Райхстага!

Ще те намеря, където и да си

Сервитьорката накичена с едри нанизи от миди танцуваше до нея върху бара, а барманът се беше зазяпал в извивките на корема й…

Сервитьорката накичена с едри нанизи от миди танцуваше до нея върху бара, а барманът се беше зазяпал в извивките на корема й. Лили се нацупи от липсата на внимание и си свали горнището на банския, но това май на никого не направи впечатление. Смъкна босите си карака шумно от стола и затупурка по дървения под надолу към морето. Притича по горещия пясък и с плисък се метна с главата надолу в спокойната вода… половин секунда по-късно излезе покрита с водорасли и кисела физиономия, една медуза да има в морето и тя ще свърши в нейния бански. Свали си долнището с рязко движение и махна малката лепкава нахалница. Усети тишината настъпила по цялата плажна ивица, усети стотиците погледи впити в нея, вдигна глава и трескаво се опита да разбере причината за внезапното, вече нежелано внимание на всички върху нея. Мамка му! Опашката й се беше показала отзад, мамка му! В замръзналото удивление на тълпата, барманът прескочи с една ръка плота и се затича към нея по пясъка с нечовешка грация. По пътя натисна нещо около гърдите си и кожата му се разцепи, зелена и блестяща под августувското слънце. Лили беше щастлива, махна с опашчица и двамата заплуваха заедно към шамандурата.

Ей така ще завърши цивилизацията

Огледа се и подуши въздуха с възмущение. Тези кретени от трети запас пак са оплескали процентите на газове във вътрешния купол…

Огледа се и подуши въздуха с възмущение. Тези кретени от трети запас пак са оплескали процентите на газове във вътрешния купол. Сега трябва да пуснат Рамщайн за да не заспят хората от липса на кислород. Мамка им на тези ежеседмични промени и нивелации.

Обади се, поръча 12 хиляди плаката и 250 хиляди билета, а после звънна по червения телефон в централата на племето рокажии, че ще трябва да работят извънредно.

Буря в чаша чай, VII

Чаят ми отдавна е изстинал. Изливам го на пода. Получава се красива локва. Прилича на малък залив в Азовско море…

Какво се случи дотук: на Джуджето (което работи като съветник в джуджешкия футболен отбор „Трансгрес-Цвергберг”) му падна шапката. Докато я вдигаше, получи оферта от тайните служби на Санта Клаус. Беше предложение, на което Джуджето не можа да откаже. А трябваше.

Чаят ми отдавна е изстинал. Изливам го на пода. Получава се красива локва. Прилича на малък залив в Азовско море – даже чувам да шуми прибой в нея. Заслушвам се и се отпускам. Представям си как вълните на чая се блъскат в ресните на килима.  Започва да вилнее буря, става все по-шумно. Изведнъж се сепвам – шуми не локвата, а звънецът. Сигурно е някой от Службите на Клаус. Е, от кожата си не мога да избягам. Отварям със замах вратата.  Задушен съм от прегръдките на братовчед ми.  Зад него пристъпя от крак на крак вратарят на „Трансгрес” и сумти благодарности. Всичко ми става ясно като на длан – Санта Клаус е превел пари от мое име на сметката на вратаря, който сега може да си направи скъпата трансвидова операция (нали човек иска да става), а аз съм до живот длъжник на Клаус. Част първа от сделката е изпълнена. В човешките филми в такъв момент от небето се разнася демоничен смях  и главният герой припада. Докато се чудя дали да започна се смея или да плача, припадам.

(продължение следва)

Встъпване в длъжност

– Добър вечер, добър вечер! За мен е чест да говоря пред отбрано общество като вашето! Бях помолен да кажа няколко думи за героя на деня, брат ми…

– Добър вечер, добър вечер! За мен е чест да говоря пред отбрано общество като вашето! Бях помолен да кажа няколко думи за героя на деня, брат ми. Смея да твърдя, че съм сред хората, които го познават най-добре.

Бих искал да ви върна за момент назад във времето. Последното излъчване на „Мечтата на Минотавъра“ беше през 1994, а брат ми, както знаете, се роди година по-късно. Бяхме намерили записи с дядо, пускали сме му ги, но не е същото. Има радиопредавания, които едно момче трябва да чуе като дете, за да стане истински мъж. Брат ми не стана.

Друго, което мога да ви кажа за него е, че се пропи преди да е проходил. Да, истина е! Известна вина за това имам и аз, признавам си. Не отричам, че именно аз сипвах от ракията на дядо в шишенцето му. Е да, ама пък дядо защо си държеше ракията на достъпно за деца място? Напълно безотговорна постъпка! А и на малкия му харесваше, спор няма.

Смятам, че именно рядката комбинация от радионеграмотност и инфанталкохолизмус, се оказа решаваща в успеха на брат ми. Погледнето го само – човек, който не може комар да убие, камо ли да измие три чинии подред, без да счупи поне една! И все пак той, именно той, беше избран от вас за Председател на Федерацията. Затова да му пожелаем заедно успех за дълги години на тази позиция, а вас ще помоля да престанете да викате и да ме целите с предмети. Късно е!