Гибралтар, епизод 5

Йовко разбира, че спокойствие няма и няма да има и се хваща за главата. Евангелистите го наобикалят, междувременно един от тях подпира внимателно трите вкаменени сладнеца до стената на станцията, за да не пречат…

Йовко разбира, че спокойствие няма и няма да има и се хваща за главата. Евангелистите го наобикалят, междувременно един от тях подпира внимателно трите вкаменени сладнеца до стената на станцията, за да не пречат. Главатарят им го заговаря:

– Кажи, братко, защо за Бога си в гората по това време? Не видя ли знака по-надолу?

Някаква здрава мисъл се появява в Йовковата глава и той решава да не отговаря, да не поглежда, да си събере нещата – без ябълките, да забрави всичко и да се омете възможно най-далече от всяка жива душа. Речено-сторено. Под напевите, предупрежденията и откровените предизвикателства на евангелистите, младият момък се изнася с бързи крачки към най-непроходимите и както си мисли, най-ненаселени части на гората.

Скоро отново е тихо. Мракът се промушва между дърветата,като мъгла. Йовко решава да бивакува до един шипков храст, където е малко по-широко и може да си опъне чувала и да напали огън. Скалъпва огнище между себе си и храста – по-добре е да се изгориш насън, отколкото да се убодеш – и сяда. Вади от раницата нещо, увито във вестник, разопакова го и го изяжда с ножа. Пушките са до него, сит е, усеща се спокен и сигурен. За да е пълно удовлетворението му си пуска транзисторчето.

Три часа по-късно батериите свършват. Отегчен от плиткия вътрешен диалог, който е водил досега и поуморен от тишината наоколо, Йовко решава, че няма защо да будува повече и се приготвя да заспи. Изпикава се върху жарта, прибира отпадъците в една найлонова торбичка и се събува. Чувалът му е позатоплен и поомирисан от огъня и Йовко с блаженството се навира в него. Заспива.

(следва продължение)

Гибралтар, епизод 4

Сладнеците са експерти в разчитането на текстове. Това се дължи в по-малка степен на природната им интелигентност и в много по-голяма на сериозния им опит с изписани отпадъци с човешки произход…

Сладнеците са експерти в разчитането на текстове. Това се дължи в по-малка степен на природната им интелигентност и в много по-голяма на сериозния им опит с изписани отпадъци с човешки произход. Сладнецът прочита:

„Којто тука дојде, отрепан ќе си ојде
Гибралтар“

Йовко мига с нарастващ страх. Сладнеците се споглеждат с кикот, явно знаят кой е Гибралтар и предвкусват забавна вечер. Сега е момента да кажем един малко известен факт за сладнеците – те винаги се движат по трима. Ръка за ръка с този факт – разбирайте ръце, свързани с белезници, а не любовно присмукващи се ръце – стои друг факт, а именно, че тредият сладнец винаги е скрит. Идва време третият да се покаже.

Той изпълзява с неохота изпод пейката, явно недоволен и недоспал. Оглежда ситуацията и безпогрешно разбира кой е виновникът за ненавременното му пробуждане.

– К’во ше го правим сега тоа?
– Дай да го вържем и – при другите.
– Я виж първо какво носи в раницата.

След малко всеки от тримата гризе златна ябълка от Йовковата тайна градина и го гледа с лека погнуса.

– Поизветрели са! Пфу!!!
– Ловците не са каквото бяха.
– Нито храната им… Нещастници.

Йовко се спича съвсем и е някъде между разплакването и наакването. Положението му е трагично, надежда не се вижда, но тя все пак идва иззад станцията, в облика на група евангелисти, от ниските, с белите шлифери. Най-ниският, с най-белия шлифер – очевидно техният главатар – без да мисли много, вкаменява сладнеците с магическия вик „Rejoyce!“ На Йовко му поолеква и той посяга да си прибере нахапаните ябълки, но главатарят го хваща за ръкава.

(следва продължение)

Гибралтар, епизод 3

Мостът не е точно мост, по-скоро реката е вкарана в тесен каменен пръстен, неясно кога и от кого. Йовко със затруднения се изкачва до средата, спира и се оглежда…

Мостът не е точно мост, по-скоро реката е вкарана в тесен каменен пръстен, неясно кога и от кого. Йовко със затруднения се изкачва до средата, спира и се оглежда. Реката има бронзов юлски загар, бавна е и носи листа от тетрадка. Йовко ляга и протяга надолу по-дългата от двете пушки. Един от листата се закача за дулото и залепва за него. Йовко го изтегля.

Листът е на широки редове, празен от едната страна и с неразбираем текст от другата. Йовко го сгъва така, както е мокър и го прибира във външен джоб раницата си. По главата го нааква птиче, явно е време да продължи.

От другата страна пътеката става доста по-тясна и Йовко забавя ход. Не си спомня миналата година да е минавал по толкова тясна пътека, нито си спомня за моста, но така или иначе той нищо не помни от миналата година, затова не се впечатлява. Пътеката го извежда до малка пощенска станция, пред която на неотдавна боядисана пейка лежат два сладнеца и се пекат. Единият мерва ловеца, прошепва нещо на другия и двамата се поизправят. Кръстосват ръце и гледат Йовко неодобрително:

– Здрасти. Здрасти, викам!!!
– Добър ден! – Йовко зарежда пушката и се прицелва в мълчащия.
– И защо това сега? Малко ли ти беше боя оня ден на терасата?

Йовко стреля и не улучва. Двата сладнеца скачат от пейката и с тежка стъпка го приближават. Единият му събира пушките, другият му отвява два шамара по небръснатото лице.

Йовко е втрещен. Тази година му е трета откакто ходи на лов за сладнеци, за първи път е в положение да отстреля някой, а събитията се развиват съвсем не така, както си е представял.

– Бедна ти е фантазията, бате! – казва шамарещия и му дръпва раницата. От нея изпада листа. Сладенецът го вдига и зачита на глас.

(следва продължение)

Гибралтар, епизод 2

Йовко поглежда нагоре и мигва два пъти. Забелязва – мигнал ли е, Йонко го няма, отмигне ли – ей го пак. Решава да държи очите си затворени. Йонко изчезва…

Йовко поглежда нагоре и мигва два пъти. Забелязва – мигнал ли е, Йонко го няма, отмигне ли – ей го пак. Решава да държи очите си затворени. Йонко изчезва.

От жегата ли, от мравките ли или от алармата, дето се чува иззад гората, Йовко отваря очи. Преваля пладне. Сам е. Явно другарят му го е изоставил. Развеселен от случилото се, нашият герой изсумтява едно радостно „хей!“ и си събира багажа. До Лаков дол има още час път и той поема бодро.

На пътя пред него лежи жена. Облечена е, но пак му грабва окото. Поне е жива. При по-внимателен поглед се оказва, че е саксонка, туристка, в безсъзнание и няма халка на пръста. Йовко я гледа отгоре, чуди се две минути и накрая се решава – вади самоснимачката и се снима, наужким сложил крак върху рамото й, с пушка в ръка и горда усмивка. Прави няколко кадъра за по-сигурно и си тръгва. В добро настроение е и обърква пътя.

(следва продължение)

Гибралтар, епизод 1

Горският сладнец обича влажни места. Расте край гъби и лишеи и се храни с тях. Есенно време се примъква до гнездата на прелетните птици и там прекарва зимата…

Горският сладнец обича влажни места. Расте край гъби и лишеи и се храни с тях. Есенно време се примъква до гнездата на прелетните птици и там прекарва зимата. Напролет отново се смъква в топлите сенки на крайградските пущинаци.

Ловният сезон за сладнеци започва в първата седмица на юни и продължава до Никулден, въпреки че практически е невъзможно да ги намериш веднъж почнали да гнездят. Като държавна собственост, те са защитени от Закона за Защита на Държавата, а ловът им е уреден с подзаконов акт. Актът е таен, което прави ловът им хоби на малцина посветени. Йонко и Йовко са сред тях.

– Да седнем малко. Уф, че се изпотих.
– Остана ли кафе в термоса?
– Па требва да има малко. Чекай.

Половин час по-късно, почти допили чашите си, двамата са видимо доволни – Йовко тръска лулата си, а Йонко пикае недалеч, с гръб към него. Раниците им са на земята. Йонко се връща.

– Йове, сега ние хубаво си одиме с тебе тука, а що ли чини булката ти, а? Ха-ха-ха! Малко палавичка ми се вижда.

(следва продължение)

Горска автобиография

Брат съм на лисица, но майка ми е заек, а приятелите ми са бухал, катерица и вълк. Баща ми не е маймуна, но е живял на остров и е ловил антилопи…

Брат съм на лисица, но майка ми е заек, а приятелите ми са бухал, катерица и вълк. Баща ми не е маймуна, но е живял на остров и е ловил антилопи. А в училище веднъж пуснах водна бомбичка върху директора. Наказаха ме да стоя цял ден в аквариума заедно с рибите и прекарах ужасно.

Дядо ми по бащина линия е починал преди да се родя и само съм чувал за него, но знам, че е бил милионер и е карал самолет. А баба ми и дядо ми по майчина линия си живеят тук, в гората и често им ходим на гости. Те са стари вече и майка ми им помага, за разлика от леля, която гледа само себе си и мъжа си, един заядлив, дребен хамстер. Братовчед ми е лос, но не съм го виждал от седем години. Знам от баба ми, че пуши. Тя е мечка и готви много хубаво, а не като майка ми. Нея така ще я запомня – цял живот с рецептите си и накрая така и не се научи. Разбира се, баща ми бил виновен, защото никога не се прибирал за вечеря.

Миналата седмица излизах с една сърна, но работата се разсъхна, тъй като баща й, който (най-сетне) се оказа елен не ме одобри и я посъветвал да се вижда само с други елени. Не я съдя. Напоследък животът ми е доста объркан и разбирам желанието й за по-нормална връзка.

Ежедневието

Стояхме аз и Ежедневието в кухнята. Ежедневието носеше сиво сако, за което страшно му завиждах, а аз бях по кафяв хавлиен халат и сини чехли. Играехме си на чакане…

Стояхме аз и Ежедневието в кухнята. Ежедневието носеше сиво сако, за което страшно му завиждах, а аз бях по кафяв хавлиен халат и сини чехли. Играехме си на чакане.

Всеки ден аз и той сядахме на масата, аз гледах през прозореца безразлично. Последните петнайсет минути бяхме стояли така, напук, без да си говорим. Вече нямаше смисъл, щом най-накрая можех да го виждам – той знаеше, че няма какво повече да ми каже. Каква ирония е да си Ежедневието. Ако не те разбират – не те виждат, а когато те разберат – вече две думи не можете да си кажете, понеже е ясна същността ти, целта ти, душата ти, душата ми, да, и аз разбирах сега, това беше ГОЛЯМАТА ТАЙНА – да заема мястото му. Стана ми кофти, дори сивото сако не ме блазнеше вече сега, след като разбрах. Бях обречена да ставам всеки ден, с всеки един обикновен човек, да се чудим какво да облече, да ходя с него на работа, да си мисля с него къде да обядва днес, да пазарува. Звучеше ужасно, аз бях прозряла най-ужасната истина, бях в затвора на собственото си знание, не можех да изляза извън него и да правя нищо друго, вече не, не и след като знаех. Погледнах към Ежедневието. Преди се каваше Николай, беше човек и беше съседът от четвъртия етаж. Пиехме ракия всеки вторник и четвъртък, играехме кент купе на масата в кухнятa и си разказвахме мръсни истории. Откога беше и той облечен в този убийствен сив костюм? Защо не бях забелязала Промяната? Толкова ли съм себеобсебена? Явно да, щом още на третия въпрос стигнах до себе си.

Въздъхнах и изгасих цигарата.

„Е хайде, имаме работа да вършим.“

Николай ме погледна бавно и се усмихна. „Обичам, когато играта на роли те възбужда.“

Де-жа-вю

Марта се стресна и вдигна очи от клавиатурата. Погледът й се сблъска с уплашените погледи на колегите й и едва не падна на земята в суматохата. Ужасяващ вой на сирени огласяше целия град…

Марта се стресна и вдигна очи от клавиатурата. Погледът й се сблъска с уплашените погледи на колегите й и едва не падна на земята в суматохата. Ужасяващ вой на сирени огласяше целия град.

Нямаше време за мислене, всички вкупом скочиха и се затичаха към изхода. Някой блъсна Марта и тя едва не падна на земята, също като погледа й секунди преди това. Засмя се. Значи онова е било малка репетиция за истинската вълна от паникьосани тела. Отдръпна се встрани и изчака всички да напуснат офиса. Ако трябваше да се умира искаше поне да разбере защо и от какво. Отиде до един от прозорците и дръпна щорите. Не се виждаше нищо по-различно от обикновено, освен разбира се тълпите, които започваха да извират от сградите.

Остана така известно време – може би пет минути, може би половин час. Най-накрая се обърна и видя всичките си колеги. Те седяха по местата си, забили мрачните си погледи в мониторите. Не се чуваха никакви сирени.

Началото

Кололо харесваше работа си – психолог в един от най-големите мултинационални конгломерати – от девет до пет, без шеф, без отчети и безкрайни срещи и с щедра заплата, позволяваща ежегодна почивка на Майчините острови…

Кололо харесваше работа си – психолог в един от най-големите мултинационални конгломерати – от девет до пет, без шеф, без отчети и безкрайни срещи и с щедра заплата, позволяваща ежегодна почивка на Майчините острови за цялото семейство, както и други, не дотам достойни за споменаване екстри.

Супер? Би било и дори беше за първите десетина години, после – дали от скука или по друга неясна причина, той разви нездрав интерес към същността на работата си. Въобще корпорациите са вид организми макар и от нов тип. И като такива имаше толкова аналогии, че тръпки побиваха психолога…

Корпорациите се поглъщаха, сливаха, раждаха дъщерни корпорации, умираха и наследяваха. Дотук добре. И дете можеше да се сети, че се хранят с парични знаци, с времето и мечтите на хората. И че отделителната им система произвеждаше безцветно благоденствие, но това не беше на фокус. Интересуваха го душите на организмите. Мислеше, че макар и в ранна детска възраст корпоративната екосистема има развита душевност и всяка отделна единица е уникална и със собствена чувствителност. И това беше само началото.

Корпорациите се ухажваха, влюбваха, правеха секс и убиваха от любов. Корпорациите се самозадоволяваха (т. нар. тиймбилдинг), имаха специфична любовна игра (пауърпойнт презентации) и бяха суетни…
И тогава го осени идеята…

– Кой е този?!?!?! – тръпки на замайващо учудване протичаха през корпоративната тъкан. Кололо, покачен на огромен светлинен пиедестал, със стотици сензори прикачени към тялото му и облян в чудесна синя светлина постави началото на първата корпоративна религия:

– Аз съм Кололо… – Корпорациите слушаха внимателно.

Животът на Теменуга

– хмм – каза Тя недоволно.
– мхм – каза Той, за да обори нейното подозрение.

– хмм – каза Тя недоволно.
– мхм – каза Той, за да обори нейното подозрение.
– ммх – каза Тя, за да се заяде.
– ххх – каза Той от скука.
– Мръсник! Надяваше аз да кажа „ммм“ нали? – казя Тя и го шамароса.