Обучението

В каква безмозъчна сган се бяха превърнали! Всички в Агенцията знаеха, че проектът, с който се занимаваха е опасен. Нямаше начин, щом го криеха в тайна. Знаеха, че създават нещо, което в някакъв момент можеше да се обърне срещу тях, но какво бе то — изглежда никой не бе истински наясно.

Фирмена тайна. Тлъстите чекове някак мълчаливо разсейваха крехките прояви на нездраво любопитство. Всичко беше една голяма тайна в тази фирма. Не знаеха дори кои са шефовете, защото ходеха сред тях, облечени като тях, обядваха и пиеха тайно с тях и после, разбира се, докладваха — пишеха скришом подробни рапорти в някаква специална система. За кого? Кой четеше тези рапорти? Никой не знаеше.

Марта отвори прозореца, за да поеме с пълни гърди студения и сух въздух. Сирените продължаваха да вият мрачно. Долу хората тичаха и се блъскаха един в друг като животни. Всеки един от тях в продължение на години всекидневно бе наливал огромни количества знания и логика в нещо и никой, никой от тях не знаеше в какво точно. Само чувстваха, че е нещо нередно, нещо ужасно, усещаха го инстинктивно…

Всъщност тази история можеше да бъде разказана много по-кратко:

Ужасяващ вой на сирени огласи офиса. Програмистите се разбягаха ужасени. Те не знаеха какво са направили, само знаеха, че е нещо ужасно. Какво бяха създали? Може би някаква ужасна машина, един невъобразим по мащабите и капацитета си свърхчовешки компютър, който неминуемо щеше да унищожи човечеството. Не знаеха. Колко жалко, но може би щяха да разберат някой ден. Сега просто трябваше да оцелеят. После щяха да мислят за останалото. Нещо вътре в тях им казваше да се спасяват, да бягат далеч от това място и никога, никога да не се връщат отново.