спомени – burningpeople.net

Да нямаш грижи, да стоиш мирно

На сутринта отидох сравнително рано, но деца почти не бяха останали.

Минах покрай училищния пазар още в сряда вечерта, но торбите ми попречиха да вляза, затова отложих за следващия ден. На сутринта отидох сравнително рано, но деца почти не бяха останали. Всичко на всичко имаше четири – три момчета и едно, мисля, момиче.

Момчетата като да имаха някаква роднинска връзка – и трите бяха рижи, високи, с белези на неочаквани за възрастта им места. Огледаха ме дръзко, с добри задни мисли и без никакво явно желание да получат моето одобрение. Но ги харесах, дотук три, казах си.

Четвъртото беше слабо, крехко създание в тясна черна пола и ивичест пуловер. Босо. Приличаше повече на насекомо, отколкото на човек. Не можах да го усетя, заразглеждах го. Пръстите, наклона на главата, коленете – всичко ми даваше основания да мисля, че може да му се разчита. Преместих го в кошницата при другите и тръгнах към къщи, но не ми беше спокойно.

На първия учебен ден класната на Ява ни запозна с другите й съученици, тези, които бяха в класа по разпределение. Ява не им обърна много внимание, гледаше разсеяно и така отговаряше. Когато задължителната част отмина, тя се отдели от мен и потърси близост с избраните. Вече се изясни, че насекомото беше момиче – беше подчертала ноктите си с цвят и разделила косата си на широк път. За мой тих ужас Ява я целуна по челото, застана до нея и ме помоли да ги снимам.

Вечерта я попитах какво мисли за класа.
– Нека говорим за това след шест години! – каза тя и засърба супата си.

Багаж

Цяла сутрин багаж стягам. Почти свърших – тропат отвън. – Кой е?

Цяла сутрин багаж стягам. Почти свърших – тропат отвън.
– Кой е?
Не отговаря. Аз пък отварям, няма да чакам. Насреща ми – снегомолка. Мърмори нещо.
– Басура, бахуца, бау, бау… – ама тихо, едвам мънка.
– Чакай тука! – й казах и влязох да си взема пушката.
Направих си и кафе – да я поизнервя малко. Излязох след малко, с чаша димящо кафе в едната ръка и пушка в другата. Гледам я през мерника:
– Що щеш тука?
– Баур, багава, басуда, сасуда…
– По-високо!
Ако ме нападне – мисля си – ще я залея с кафето, а ако ме наругае – ще я застрелям. Айде да я видя сега!
Снегомолката явно ми прочете мислите, защото се обърна и си тръгна. Отдалечи се в снега, мърморейки. Раираният й гръб беше идеална мишена, но на мен вече не ми се стреляше. И никъде не ми се заминаваше. Излях кафето в снега и дълго гледах в дупката. Багава!

Кашик бърн

Тарльо и Сърцето излязоха от артелната щастливо усмихнати – единият хванал палка шпек и самун селски хляб, а другият щайга с домати. Спогледаха се и се разхилиха…

Тарльо и Сърцето излязоха от артелната щастливо усмихнати – единият хванал палка шпек и самун селски хляб, а другият щайга с домати. Спогледаха се и се разхилиха.

Сърцето погледна Тарльо в очите – радваше се, че има истински приятел, макар и слабак като него. Седнаха на ниската ограда и захапаха по един домат, който моментално потече по брадите им. Сърцето извади нож и наряза няколко дебели парчета салам, по които веднага избиха капчици мас, от жегата.

Нахраниха се набързо и усетиха, че са прекалили. Нямаше какво да правят с толкова храна, а и нямаше къде да я държат.

– В пустинята Сахара… – запя Тарльо.
– Със своятааа камила… – допълни Сърцето.
– Си мисля аз за тее-бее Милааа – завършиха заедно и гласовете им се отразиха в бялата варосана стена.
– А сега какво?
– Дай да намерим по цигара.

Няколко часа по-късно бяха седнали на покрива на лавката. Беше събота и успяха да изръсят почти цял пакет цигари от войниците, които имаха свиждане. Изтегнати на топлия покрив мързеливо наблюдаваха как вятърът носи листата по плаца.

– Ей, Василев, я изкарай „Радка пиратка“ – провикна се Тарльо.

Циганинът Василев хич не беше в настроение и засвири с кларинета най-тъжната и протяжна „Радка – пиратка“ чувана някога. В далечината двама войници излизаха през портала.

Фотосинтеза

Най-обичаше да се снима. Снимаше се с непознати, снимаше се сама, снимаше си краката и новия маникюр, а ако в селското кафе минаваха лятно време туристи и се снимаха пред витрината, тя моментално заставаше…

Понякога, ако й се отдадеше възможност да се окаже в чужд град с голяма забележителност, седеше само там – нито ядеше, нито пазаруваше, даже не обикаляше по-далеч от първата попаднала забележителност, стоеше отпред и тичаше запотена от човек на човек, да се убеди, че няма да пропусне да е на някоя снимка.

Дните, в които пътуваше бяха тежки. Едно време, когато хората пътуваха с автобус, се снимаха много вътре – прекарваха цели дни, ставаха приятели… Но сега, в самолета, всички спяха.

Накрая се ядоса. Започна работа в едно фотографско студио и взе да монтира във всяка снимка по един свой усмихнат изпъчен портрет в цял ръст пред Айфеловата кула. Най се дразнеше на вица за блондинките и светкавиците, нали го знаете, защо блондинките се усмихват когато има светкавици, защото си мислят, че ги снимат. Беше грубо да се прави виц от това, на всеки му се случва да се обърка, освен това когато това се случи, тя беше прекарала особено тежък ден в тичане пред Райхстага!

Ще те намеря, където и да си

Сервитьорката накичена с едри нанизи от миди танцуваше до нея върху бара, а барманът се беше зазяпал в извивките на корема й…

Сервитьорката накичена с едри нанизи от миди танцуваше до нея върху бара, а барманът се беше зазяпал в извивките на корема й. Лили се нацупи от липсата на внимание и си свали горнището на банския, но това май на никого не направи впечатление. Смъкна босите си карака шумно от стола и затупурка по дървения под надолу към морето. Притича по горещия пясък и с плисък се метна с главата надолу в спокойната вода… половин секунда по-късно излезе покрита с водорасли и кисела физиономия, една медуза да има в морето и тя ще свърши в нейния бански. Свали си долнището с рязко движение и махна малката лепкава нахалница. Усети тишината настъпила по цялата плажна ивица, усети стотиците погледи впити в нея, вдигна глава и трескаво се опита да разбере причината за внезапното, вече нежелано внимание на всички върху нея. Мамка му! Опашката й се беше показала отзад, мамка му! В замръзналото удивление на тълпата, барманът прескочи с една ръка плота и се затича към нея по пясъка с нечовешка грация. По пътя натисна нещо около гърдите си и кожата му се разцепи, зелена и блестяща под августувското слънце. Лили беше щастлива, махна с опашчица и двамата заплуваха заедно към шамандурата.

Победителите не ги съдят

Лили пресече без да се оглежда и задъхана спря на банкета. Извади от ръкава червило и се намаца чак до веждите. С леко приличие изтри около очите за да си сложи грим. Не се разплака, съжалявам. Просто седна в крайпътното и замига…

– Е не може така – помисли на глас. – Не може всеки, ВСЕКИ БОЖИ ПЪТ, да се случва едно и също. Ако не е на зарове, ще е на жабки, ако не е на монополи, ще е на чък-чик!

В тъмното към нея се приближи фигура на мъж в разцвета на силите си. Лили го освети отгоре, отдолу и отляво и го позна.

– Сядай!
– Няма бе, аз дойдох само да си купя цигари, че оттатък вече е затворено.

И трите й фенера се умълчаха. Мъжът се върна с една кутия, запали си със светкавицата на полароида и разкашля всичко наоколо. По Беласица телени мрежи.

Официална молба

До г-н Л. Шапкар
Масата за Чай
Страната на чудесата…

До г-н Л. Шапкар
Масата за Чай
Страната на чудесата

Уважаеми г-н Шапкар,

С оглед на настъпилите промени в семейния ми статус, моля изписването на фамилното ми име във Вашите покани за чай отсега нататък да бъде променено на Заек.

Надявам се това няма да промени топлите чувства помежду ни.

Искрено ваша,

Алиса В. Заек

Защо точно аз? V

Самоварът кипи и лекичко просвирва. Оглеждам се в кръглия му тумбак. Не съм по-особено от други джуджета. Обикновено съм, средностатистическо дори. Казвам се Йоста Бéрлинг…

Самоварът кипи и лекичко просвирва. Оглеждам се в кръглия му тумбак. Не съм по-особено от други джуджета. Обикновено съм, средностатистическо дори. Казвам се Йоста Бéрлинг. Така се наричат обаче цели дузини джуджета наоколо – скандинавските имена са популярни в Цвергберг. Затова влачим цял живот прякори с нас – опашки от училищната скамейка. Бенгт Бухала и Бенгт Бобъра, Ингрид Русата и Ингрид Гъбата… Аз съм Йоста Дългия или просто Дългуча. В началните класове бях с глава по-висок от другите. През пубертета останалите бързо ме достигнаха в растежа, но аз си останах Дългуча. В университета в Дуорфбъро за кратко бях просто Йоста. След като завърших се върнах в родния град и за броени часове отново пораснах с глава над другите в името. Заради солидните ми познания за човешкия свят (тоест заради солидните връзки на братовчед ми) веднага ме назначиха като консултант на местния футболен отбор. Футболът, а и спортът като цяло, са човешки изобретения. Затова всеки отбор има съветници, които следят развитието на съответния спорт при хората. По време на олимпиади и световни първенства изнемогваме от работа, най-вече заради часовата разлика. Не сме добре платени, но разполагаме с привилегии: пътуваме често, имаме плаващо работно време и безплатен зъболекар. Обичам работата си. Не пуша, пийвам само понякога, малко залитам по сиренето. Както виждате, средностатистическо, скучновато джудже, незнайно как забелязано от службите на Клаус. Съдбата не винаги проявява добър вкус.

(следва продължение)

Лили и динозаврите, III

… събуди се. Един стегозавър я душеше безцеремонно между краката, поклати глава и измуча нещо…

…

… събуди се. Един стегозавър я душеше безцеремонно между краката, поклати глава и измуча нещо. Лили изобщо не разбра значението на всичко това, изпадна в истеричен, нервен смях и го изрита по муцуната, той сякаш не забеляза. С времето Лили разбра, че стегозавъра поначало малко усеща и го риташе яростно когато я ядоса. Само това й остана, и палатката.

…

След окло 3 месеца беше забравила въобще повечето неща от миналия си живот, нищо не я стряскаше. Веднъж един тиранозавър загуби на покер и й остави вечерята си като залог, беше лабрадор, на Лили и отне още 2 месеца да се сети, че лабрадорите са от нейния предишен живот, а не на тия нещастници динозаврите. Не знаеше обаче какво от това, кръсти го Жоро на едно момче което беше срещнала преди вереме на един концерт и никога не видя отново. Не му говореше, дори не й липсваше предишния живот, даже евтин ром не й липсваше. Намери си някакакъв гнусен пихтиест плод, който ферментираше подходящо, понякога за разкош си правеше мохито (мента си растеше съвсем нормална). Пиеше си и откри, че яркожълтата и палатка може да и погне да преживее и в тоя шантав свят. Яркожълтото беше незнайно как цвят който динозаврите виждаха, тъпия стегозавър му хрумна да я държи на входа на ливада си за реклама, привличаше особенно един вид пеперуди които умееха специални трикове за почистване на динозавър вътрешно, ако разбирате какво имам предвид. Пеперудите идваха, а динозаврите се научиха че са там, стегозавъра печелеше, че другите му торяха ливадката и си пасеше по-готина трева, а Лили му трябваше щото веднъж един тиранозавър я прогони, палатка потъмня от лайна след няколко дни пеперудите спряха да идват. Стегозавара не беше чак толкова тъп, и без това не ядеше месо, можеше и да я запази щом му беше от полза. Така стегозавъра си имаше Лили, а Лили – куче. Кучето пък Лили не го ядеше защото то й хващаше от по-дребните пеперуди и тя ги пържеше вечер край огъня. Откри че трябва да внимава с огъня на полянката понеже от много разлагащи се неща беше лесно запалимо всичко наоколо. И така всичко някак се намести в перфектен баланс. Даже и един телефон си намери веднъж, още работеше, не се опита да се обади, прибра го в джоба и се научи с фенерчето му да сигнализира на стегозавъра като е по-далече и има нужда от помощ.

Лили и динозаврите, II

… Лили наивно реши да се изправи и тогава изведнъж наистина й стана гадно, за една секунда в главата си чу собствения глас да пищи ясно и високо, само дето наум. Това отдолу беше лигаво. Лили мразеше всичко лигаво, можеше само да й покажат на снимка камък с гнусни водорасли с малки буболечки по тях и Лили направо изпадаше в истерия, а сега беше ама точно под нея, под корема й, по-гадно нямаше как. Лили пое въздух дори в бузите си и се опита да се задържи над гадорията, бавно и внимателно на ръба на повърхността на водата започна да гребе назад към спасителния бряг, ама тъпото лигаво нещо се залепи вече на цялата й повърхност. Лили изкочи от водата и се опита да стъпи на нещото, но се подхлъзна и се оказа седнала по болезнен начин върху камъка. Може би от водораслите, но не беше толкова твърд колкото очакваше, даже беше притеснително мек някак. Гаден, лигав и мек, изпищя, ужасена започна да реве и хлъзгайки се тръгна по камъка из водата към брега, пързаляше се, ревеше и се тресеше от ужас, съзнанието й не работеше, при всяко падане докосваше лигавия камък, скачаше от погнуса правеше една крачка и пак падаше, и все плачейки, тресейки се търчеше към палатка на някакви си 20 метра от нея на свещения сух пясък.

Стигна някак, дръпна ципа, сви се на кравай и започна да се опитва да се събуди, в поза ембрион стискаше ръцете си към тялото докато я заболя – нищо. Сигурно вече беше будна, другите бяха отвън и се плацикаха във водата. Да! Така беше сега даже ги чуваше как се плискат, изкочи щастлива и …
…..
…..
?????
!!!!!!
… и заплака, даже вече не се трогна, само се ядоса, отвън си седеше един динозавър и се плацикаше в плиткото мъчейки се да изпълзи право към нейната палатка. На Лили наистина и писна, ако ще умре поне палтката да й оставят, тъпо, но това сигурно обземаше и хората по време на война за „отечеството“. Намери си дватата метални фенера и се приготви да наложи 20 метровия синьо-зелен нещастник подобен на жираф с плавници вместо крака, мухльо мижав! …
…
to be finished …