Тарльо и Сърцето излязоха от артелната щастливо усмихнати - единият хванал палка шпек и самун селски хляб, а другият щайга с домати. Спогледаха се и се разхилиха...

Най-обичаше да се снима. Снимаше се с непознати, снимаше се сама, снимаше си краката и новия маникюр, а ако в селското кафе минаваха лятно време туристи и се снимаха пред витрината, тя моментално заставаше...

Сервитьорката накичена с едри нанизи от миди танцуваше до нея върху бара, а барманът се беше зазяпал в извивките на корема ѝ...

Лили пресече без да се оглежда и задъхана спря на банкета. Извади от ръкава червило и се намаца чак до веждите. С леко приличие изтри около очите за да си сложи грим. Не се разплака, съжалявам. Просто седна в крайпътното и замига...

До г-н Л. Шапкар
Масата за Чай
Страната на чудесата...

... събуди се. Един стегозавър я душеше безцеремонно между краката, поклати глава и измуча нещо...

... Лили наивно реши да се изправи и тогава изведнъж наистина ѝ стана гадно, за една секунда в главата си чу собствения глас да пищи ясно и високо, само дето наум. Това отдолу беше лигаво...

Набираме се с всичка сила, малко приплъзваме по завоите, но никой не пада. Още малко и ще стигнем до вратата. Отваря се навътре...

Николай запали още една свещичка пред снимката на Чочо и се поукроти. Спомни си как на 6 години майка му за първи път го заведе при директорката на училището за да се оплаче от него...

Войната ме направи такава. Отне ми близките, отне ми враговете, дома и спомените. Междувременно ме състари...

Прибирам се, тръшвам вратата и опипом намирам дистанционното. С една ръка си приготвям вечеря, с другата сменям каналите в опит да намеря подходящ филм, който да ме накара да забравя деня. Смрадта. Унижението...

Стояхме аз и Ежедневието в кухнята. Ежедневието носеше сиво сако, за което страшно му завиждах, а аз бях по кафяв хавлиен халат и сини чехли. Играехме си на чакане...

Аз съм малък човек, дет се вика – кинта и двайсет. Краката ми – къси и малки. Гърдите ми - две шепи. Всичко е малко и късо при мен...

Докато завъртах ключа в металната врата се замислих за деня, който беше отминал. За островчето сред градския трафик, на което стоях оглеждайки се безизходно за такси...

В началото се появиха две магарешки уши. След тях бявно изплува високо славянско чело и чифт тъжни очи, а накрая и цяло магаре, чак до земята. Потропваше вяло и целенасочено, към мен...

Хората объркват какво ли не - човек и животно, мечта и прокоба, ляво и дясно, неизброими са погрешките. Моят ред да объркам нещата дойде на петнадесети август, миналата година...

За трета година почиваме на Майчините острови. Това лято, за разлика от предишните, се оказа горещо. Мини все ме навива да ходим по сенките само, ама аз да не съм луд? Не съм.

Не можех да приема всичко толкова лесно. Втора седмица откак се бях "събудил" насред кръстовището, вече започвах полека да проговарям местния език. До един източен ресторант ми позволяваха да бъркам...

Срещнах го в полицейския участък оня път, когато ме опандизиха без никаква причина. Точно бях успял да се измъкна от сградата, където се провеждаха двата купона и иззад ъгъла се появиха ония двамата и ми сложиха белезниците...

Огромни риби бавно плуваха над главата ми. Явно беше някакъв аквариум. Не знаех как бях попаднал тук. Но и не знам защо това не ме притесняваше...

Хулия най-сетне се съгласи да иде на психоаналитик...