G

Хора като хора, всичко си е съвсем като тука!

-…и попаднах на място където всички се казват Гвендолин!
-Всички?
-Всички, копеле. Всички. Мъжете, жените, котките…
-И к’во? Ако излезеш на улицата и извикаш „ГВЕНДОЛИН!“, всички гледат към тебе?
-Да! Как мислиш, че разбрах за това, че така се казват?! Минах по моста и на другия край някаква бакалия. Прочетох надписа тихо, уж само на себе си, и изведнъж – всички ме зяпат.
-Гвендолин! Ама име! Какво е, как пък точно това?
-Не знам – руско май…
-Ама руснаци ли са?
-Абе к’ви руснаци, бе! Хора като хора, всичко си е съвсем като тука!
-Лудница! И колко време изкара там?
-Два дена, от вторник до четвъртък. Вчера се прибрах, фактически.
-Много малко, бе!
-Абе те ме изгониха! Аз…
-Ха-ха-ха! Верно ли, бе?
-Да! Аз още на втория час…

G

Редукция на дедукцията

За какво ви служи солта? — попита го владетелят.

— За какво ви служи солта? — попита го владетелят.

— С разрешение на ваше височество слагам солта на опашките на избягалите затворници и след това ги хващам в мрежата за пеперуди.

Владетелят въздъхна:

— Страхувам се, че този път солта няма да ви послужи. Избягалите затворници нямат опашки.

Herr Makarenko беше чел „Приключенията на Лукчо“ и преди, но ситуацията го заинтригува…

— Случаят е много тежък — забеляза строго мистер Морков. — Как ще ги заловя, щом нямат опашки? Къде ще сложа солта? С разрешение на ваше височество не биваше да позволите на затворниците да избягат. Или преди да ги оставите да избягат, трябваше да им закачите опашки, та после лесно да се ловят.

— Виждал съм на кино — се намеси придворният лимон, за който ви казах по-рано — понякога да залавят бегълците, като им слагат сол не на опашките, а на главата.

— Това е отживяла система! — отвърна с презрение мистер Морков.

— Това е една много, много отживяла система! — повтори Дръж.

Да, с това твърдение Herr Makarenko беше напълно съгласен.

Редукция на дедукцията

Гатанка 192

Ами ако стоят на слънце твърде дълго?

Ако са твърди, увисват, ако са меки – стърчат.
Ако са мокри – клепват.
Ако са вледенени – стоят, но не се възприемат като такива.
Ако са прани са степани.
Ако ги дърпаш се разминават, след като ги пуснеш.
Ако ги духа вятър отзад са най-добре.
Ако ги нацапаш със сос, бият на очи, но по лош начин.
Ако ги импрегнираш с лепило са твърди, но изглеждат евтино.
Ако ги драпа котка се сливат в едно.
Ако ги обърнеш навътре, всички подозират нещо.
Ако отрежеш един – добре за втория, ако отрежеш два – добре за всички.

Що е то?

Плетени рога на плетена шапка.

Цената на успеха

Изминаха дни, седмици…

Беше тиха есенна вечер. Съседите още не се бяха прибрали и Herr Makarenko реши да почете на спокойствие. Седна до камината, разгърна „Без дом“ на Ектор Мало, намери докъде беше стигнал и зачете…

Изминаха дни, седмици и от време на време пристигаха писма, във всяко от които се искаха нови пари. В последното, по-настойчиво от другите, пишеше, че ако няма вече пари, ще трябва да продаде кравата, за да се набавят.

Още първите няколко изречения го накараха да се замисли. Herr Makarenko остави книгата в камината, обу си ботушите и излезе на балкона да погледа обрулените от вятъра листа по тротоара.

Confusion of Tongues
© Gustave Doré

Защо сме…

– Здравей Лейла, има един въпрос, който доста ме тревожи. Защо сме…

Днес имаме един доста лесен въпрос, но някакси не е редно да го пропускаме. Задава го д-р Михайлов, от кв. Банишора, София:

М: Здравей Лейла, има един въпрос, който доста ме тревожи. Защо сме родени?

Л: Как защо? За да живеем! До скоро!

Моля, задавайте своите въпроси към Лейла и всяка събота тя ще отговаря на един от тях.

Защо сме родени?
© NASA

Нова перспектива

По принцип, не правим такива неща, но вие сте ми симпатичен.

– По принцип, не правим такива неща, но вие сте ми симпатичен. – продавачката дръпна голяма, червена ръчка, с глазирано като ябълка червено топче на върха и в долния край на автомата се показа лъскава нова звезда.
– Благодаря – каза той – какво ви дължа?
– Нищо, нали е Коледа? – продавачката се усмихна и показа шест реда идеално остри зъби.
– Весела Коледа тогава!
– Весела Коледа!

– Скъпа, прибрах се, спри климатика, реших проблема.

Индиго

Аз съм малко дървено човече
В гора от латекс
В гора от латекс

Джон Лури се люлееше на стола:

Аз съм малко дървено човече
В гора от латекс
В гора от латекс
Аз съм малко
Пи-ба-би-би-ба
Аз съм…

Някой мина под прозореца. Беше Скъперника – единственият човек в Града, който върви пеша в този час на нощта. Оставяше зад себе си диря от светнати прозорци – новите един по един се показваха да разберат кой, the fuck, ги буди час преди алармата.

Джон Лури загаси и се приготви:

Деветдесет
От мен
И от теб
Деветдесет
Или деветнадесет
Нощи
Нощи не спя

Таксито подмина Скъперника и недоволно спря. От него се изсипаха няколко гримирани маймуни, последната плати и затвори грубо. Псувни изпълниха купето, а в затворен обем те са неефективни. Пауза.

Скъперника се обърна и ги видя. Не отиваше на добре разходката. Той влезе в първия клуб, който видя от тази страна на улицата, маймуните го последваха.

Преди да започна
Този концерт
Искам да го посветя
На себе си
На своите приятели
Не вярвате ли?
Ха!
Този
Как беше? Концерт, да
Този концерт
Е за милите ми
Благодаря
„Малки радости“

Маймуните си поръчаха кана Newcastle. Скъперника седна на тяхната маса. Сърцето му се изпълни с безадресно уважение и го заболя глава.

Метежът

Трудокопачите разклатиха клепачи, за да ги отърсят от потта.
Самуил ги заобиколи отдалече.

Трудокопачите разклатиха клепачи, за да ги отърсят от потта.
Самуил ги заобиколи отдалече.
Самуил се заизкачва към стаята на Малката Ида.
Графинята излезе от стаята.
Графинята седна на терасата отпред на малко трикрако столче.
Графинята не искаше никой да я вижда.
Кученцето на графинята заспа в пазвата й.
Графът хвърли поглед към трудокопачите и ги подкани да побързат.
Трудокопачите бързаха вече две десетилетия.
Малката Ида се прибра късно предишната вечер.
Малката Ида все още спеше.
Самуил влезе в стаята й внимателно, за да не я събуди.
Кученцето на графинята го чу и понечи да се обади.
Графинята го усети и му скръцна със зъби.
Кученцето на графинята си глътна езика.
Един от трудокопачите чу скърцане на зъби и сподели с останалите.
Трудокопачите оставиха лопатите и погледнаха към терасата.
Графът пак им подвикна.
Трудокопачите се размърдаха недоволно.
Самуил разбра, че е време да вземе страна.
Самуил хвърли на терасата газова граната и залости вратата отвътре.
Графинята запуши нос и скочи през терасата.
Графът, който минаваше отдолу, смекчи паднето й и тя се отърва с лек уплах.
Графът почина на място.
Малката Ида се събуди от шума.
Малката Ида се събуди осиротяла.
Трудокопачите вече се качваха по стълбите.
Кученцето на графинята си беше изкашляло езика и виеше на умряло.
Самуил направи предложение на Малката Ида.
Кученцето на графинята го чу и се изуми.
Кученцето на графинята престана да вие на умряло.
Малката Ида отхвърли предложението на Самуил.
Малката Ида изгони Самуил и му посочи вратата на терасата.
Самуил отказа, оправдавайки се, че там го чака сигурна смърт.
Малката Ида му посочи другата врата.
Самуил тръгна натам.
В този момент трудокопачите влязоха в стаята.
Самуил беше първият човек, когото видяха.
Трудокопачите понечиха да го насекат с лопатите си.
Малката Ида беше чувствителна и пресметлива.
Малката Ида изпищя с все сила.
Трудокопачите се сепнаха.
Малката Ида каза на Самуил, че е размислила и приема предложенито му.
Малката Ида и Самуил се ожениха на момента.
Трудокопачите се отказаха да посягат на новия граф.
Трудокопачите бяха разумни хора.
Трудокопачите се върнаха там, откъдето бяха дошли.
Самуил излезе на терасата и се огледа.
Самуил видя графинята да бяга с все сила в далечинта.
Самуил хвърли по нея трикракото столче.
Кученцето на графинята зави на умряло.
Самуил влезе в стаята.
Малката Ида и Самуил живяха щастливо дълги години.

Пийт Маравич и Космическата огнена птица

Хаваите, като островна група, са едното райско място на Земята. Това е известно на всички. Факт е, че когато Бог е майсторял планетата от вълшебен пластелин, оставил двата си палеца, тези на дясната ръка, някъде.

Хаваите, като островна група, са едното райско място на Земята. Това е известно на всички. Факт е, че когато Бог е майсторял планетата от вълшебен пластелин, оставил двата си палеца, тези на дясната ръка, някъде. Съвсем целенасочено, с умисъл. После в това някъде започнал доволно да изпраща подчинените си на оллинклузивна почивка. С временен ваучер, поради леталния изход на обвивките. Некачествен нов пластелин, вероятно. Вторият отпечатък е България.

В рай номер 1 съвсем безгрижно и почти спокойно живееше Пийт Маравич. Безгрижно, защото не работеше, и почти, вероятно заради смущаващото гъделичкане на зачестилите му, нови сънища.

Пийт беше винаги заобиколен от красиви жени и мъже – освен когато не беше на сърфа. Сърф се кара сам. Понякога беше сам и пред фотографа, поискал да го снима с изправен до палмите сърф за поредните сънищни картички „Дриймс“. Тогава спокойният Пийт изваждаше на показ перфектното си тяло и ангелска усмивка. Готика. Щриба вместо щрак и готово. Отново на сърфа. Или в нечие легло.

Сънищата дойдоха като мечта. Мечтите, както знаем, са посичащо реалността мачете. Веднъж Маравич излезе на разходка с мачетето си. Попадна в планината и там видя сняг. Снегът го обсеби със своята различност. Отначало, докато пиеше “спрайт”, Пийт неволно добавяше по три бучки лед към нормалните пет. После дойде вятърът и прибави огромните непалмови дървета, отвеждайки сърфовия му вятър на кафене. Натрупа и сняг. Дълбок зеленикав сняг. Натрупването бе със сантиметър и половина сняг на сън. Така примамливо топъл. Пийт поиска да посети това място. Застана в необходимата поза „лотос“. Сънят предаде молбата му където трябва. После дойде Космическата огнена птица и вдигна Пийт Маравич от сърфа. Отнесе го до снега. Бял, красив и студен. Беше откраднал името.

Фотосинтеза

Най-обичаше да се снима. Снимаше се с непознати, снимаше се сама, снимаше си краката и новия маникюр, а ако в селското кафе минаваха лятно време туристи и се снимаха пред витрината, тя моментално заставаше…

Най-обичаше да се снима. Снимаше се с непознати, снимаше се сама, снимаше си краката и новия маникюр, а ако в селското кафе минаваха лятно време туристи и се снимаха пред витрината, тя моментално заставаше от вътрешната страна на стъклото и позираше над главите им.

Понякога, ако й се отдадеше възможност да се окаже в чужд град с голяма забележителност, седеше само там – нито ядеше, нито пазаруваше, даже не обикаляше по-далеч от първата попаднала забележителност, стоеше отпред и тичаше запотена от човек на човек, да се убеди, че няма да пропусне да е на някоя снимка.

Дните, в които пътуваше бяха тежки. Едно време, когато хората пътуваха с автобус, се снимаха много вътре – прекарваха цели дни, ставаха приятели… Но сега, в самолета, всички спяха.

Накрая се ядоса. Започна работа в едно фотографско студио и взе да монтира във всяка снимка по един свой усмихнат изпъчен портрет в цял ръст пред Айфеловата кула. Най се дразнеше на вица за блондинките и светкавиците, нали го знаете, защо блондинките се усмихват когато има светкавици, защото си мислят, че ги снимат. Беше грубо да се прави виц от това, на всеки му се случва да се обърка, освен това когато това се случи, тя беше прекарала особено тежък ден в тичане пред Райхстага!