Етикет: убийства

В Норвегия сме, по червеното се познава. Тате бере звезди без да се навежда и ги пуска в една кошница. Аз щрапам след него, настигам го и надниквам в кошницата да ги видя. Светлината ме ослепява. Не ме боли, но съм в мрак.

Почвам да се въртя в кръг. Мама ме прикотква, хваща ме за ръка и ме води нанякъде. Пуска ме в кладенеца за да ми мине болката, казва. Утаявам се дълго-дълго, излизам на пуст плаж и чувам морето наблизо. Отварям очи, вече си виждам както преди, оглеждам се. Пусто е и е жълто. Не ме радва гледката, свивам се на зародиш и отново затварям очи. Насекоми ми накацват клепачите.

Понадигнах се. Над мен – мъртви звезди и живи снежинки. Отръсках се от снега, завих Малин с Евгени и станах. Викам си, сега ще походя малко моряшката, докато никой не гледа. За малко да се пребия! Пуснах подовото отопление и слязох да си взема нещо за хапване.

Огледалото в балната зала беше цялото изписано – корабния дневник. Последната сводка беше „Жени и вино, вино и жени!”. Отгоре някой беше добавил „ДА КУПЯ”. Почерка на Малкия. И откъде е намерил червило? В нишата под огледалото видях бурканче шипков мармалад и бисквити. Направих си една тава. Излегнах се на пода, захрупах и зачетох дневника.

Някой юнга в киното явно добре се беше позабавлявал. Повечето надписи изглеждаха сериозни, писани като пищови за дубльор. Горе снимат бой с шпаги, а когато смъртно раненият се просне и забрави последните си думи, през дъските се процежда „Заклевам те, кажи на Доротея…” и после се разбира, че не било Доротея, а Теодора, а дубльорът има дислексия и откъде го намериха тоя, с дислексия, клаустрофобия, а и мизантроп!

За всичко това, юнгата не го е било грижа. Но за мен той се беше погрижил добре – с червен маркер, близо до една сянка, беше нашарил една карта. С хиксчета и черепчета и буквички! Много обичам карти!!!

(следва продължение)

„Прабългарите се препитавали от грабежи“ – това помня от уроците по Родинознание. В гъстото мернахме хижа, подгонихме я и я склещихме край един поток. Разбрали, че съпротивата е излишна, хижарите сами ни напълниха трюма, даже се снимаха с нас. Какво не дава човек за минута общуване!

Нощта падна с първия сняг. Излегнахме се на палубата и загледахме небето. Прибрахме платната, за да не ни пречат. Пуснахме котва в едни шипки, Малкия дръпна ръчната. Нали сме нихилисти и не псуваме, прекарахме в тишина поне два часа.

– Хубаво е! – каза Тайра по едно време. Момичетата май не бяха виждали сняг досега.

Хубаво беше. Снегът ни направи любезни и мудни. Отдадохме се на мисли, никой не мислеше да настива. На едното ми рамо дремеше Малин, на другото – Евгени.

– За какво мислиш? – попита ме Евгени без да се обръща.
– За същото.

(следва продължение)

Не мога да гледам кръв. Когато отворих очи, момчетата ги нямаше.

– Отидоха за кола – обясни Малин. – Скоро ще се върнат.
– Как се чувстваш? По-добре ли си? – загрижи се Олга.
– Ох! Беден ми е немският да изразя как се чувствам… – изстенах. Неудобно е, жена е!
– Пробвай да поспиш. Ето!

Послушах я, затворих очи, но болката се вмъкна също вътре, под клепачите. Говореше ми нещо и държеше да я слушам. А аз никак не исках да я слушам, никак! Как се преживява това? Сега ще видим…

Музика! Ето това ми трябва! Тайра изтегли изотгоре една дъга и засвири:

– Ще си добре! Само слушай.

Болката се излегна в една кухина и се умълча. Затананика си. Ако ви питат, да знаете – болката има абсолютен слух! Ще се оправя! Винаги съм се оправял.

Михаил дойде първи и ме срита по братски:

– Красавице, наспа ли се?
– Какво? Какво??
– Какво „какво-какво“? Виж каква кола намерихме само, а?!
– Но това е кораб! – денят започна добре, а и добре продължава.
– Какво като е кораб? На колела е. Долу, на магистралата, някакви снимаха филм, от тях е.

Другите се чуваха откъм палубата. Бяха във видимо добро настроение. Оказа се, че са намерили в трюма алкохол и прожекционна техника и ни повикаха да се включим в странните им ритуали. Евгени, който беше успял вече да се нарани и напие, рецитираше поема с много гласни, а Малкия люпеше ретината на брат си със светкавица. Михаил им викна да ни хвърлят мостика.

Включихме на газ, а за икономия опънахме и платната. Всички вече бяхме прилично гладни и решихме първо да идем на лов. С Тоно на руля можехме да се поотпуснем. Поотпуснахме се.

(следва продължение)

Нагазихме в океан от тръни.  Невероятна гледка – бяла-пребяла слана, а над нея стърчат сухите цветове на по-високите. Не ни се излизаше, повъртяхме около час вътре.

На далечния бряг намерихме изоставена бензиностанция. Понечих да почукам, но още непосегнал, вратата се отвори и отвътре се показа вещица.

– Какво искате?
– Какво имате? – Евгени пое разговора.
– Първо, Олга. Разбрана е, мълчи. Ходи последна в колоната. Срива стени, вдига кули, беси злодеи. После – Тайра. Тя ми е най-отдавна. Тайра е лукавица – вие плитки от думи, приспива будните и буди мъртвите, лети. Тоно е дяволица на късмета. Работи самостоятелно, не слуша. Удвоява шанса за успех и намира правилните пътеки нощем. И последно – Малин. Тя е още млада и мързелива, но има пророчески сънища и ги помни и разказва.
– Чудесно, колко е дневния наем на всяка?
– Първите три са по девет, Малин я давам за пет.
– Знаете ли, ние рядко излизаме. Искаме да прекараме добре. Да се разберем така – дайте ни ги всичките за три дни, за по двайсет и пет на ден, а?
– Ние, вещиците не се пазарим.  Предложете отново.
– Добре, осемдесет за всички за три дни.
– Бива.  Кой от вас ще подпише?
– Той! – посочиха ме другите без да помислят дори.
– Момко, навий си ръкава да не го оцапаш. Ето ти нож.

(следва продължение)

Седем мъже не си доспаха тази сутрин. Петима хванахме влака, двама са още в неизвестност. През есента утрото винаги е ранно.

Освен мен никой не беше взел храна. Но имахме най-необходимото – цигари, фризби, лък. Михаил беше прекарал нощта на гарата, той ни осигури четка за зъби и вестник. Докато се разпределим кой къде да седне, стигнахме.

Гарата не беше гара, а спирка и влакът само намали. А може и да беше просто завой. При скачането се разпиляхме в продължене на километър, но се намерихме. Михаил си беше загубил колана на халата; подарих му своя. Зимата наближаваше и потърсихме завет.

(следва продължение)