Нека знаят

Спирам на 7-8 крачки и се завъртам с цялата показност, която имам.

Стъпките ми бързо потъват в благодатната хладина под арките. Отдясно, вярно до мен, подскача отражението ми в затъмнените прозорци на изпадналата в немилост държавна администрация. Пред мен върви жена, дребна, държи плакати на дълги пръчки с дълго изписани молби. Пътя й пресича една Униформа: коланът е под напрежение, гърдите – високо над главата на дребната женица. Преминавам тихо, слушам всяка дума. Тонът е тежък, заплашителен, сърдит: „Ама аз не Ви ли видях вчера пред Събранието, и сутринта пак оттук минахте, айде стига с тея табелки“. Спирам на 7-8 крачки и се завъртам с цялата показност, която имам. Поглежда към мен заплашително. Нека знае, че го виждам, нека знае, че го чувам.

Румънката

Случило се веднъж една майка…

Румъния

Понякога хората като тупат през прозорците си, се случва да изтупат нещо с все праха. Шалове, ключове, ценни монети – какво ли не пада. И горко ти, ако си на висок етаж, навън е нощ и зима и не си падаш по неприятностите – просто забрави!

Случило се веднъж една майка в Румъния да изтупа така, неволно, бебето си. Станало така: събрала на четири завивката на бебето, навела се през прозореца и я изтупала. А бебето било вътре. Как не забелязала, че е вътре? Ами просто! – то било много малко. И леко. Толкова леко, че – както се разбира – все още не е паднало. Вятърът го подхванал и го понесъл. Майката го видяла, чак когато малкото му бяло тяло се откроило на асфалта на паркинга зад градинката. Ясно й станало, че вече било късно да направи каквото и да е, затова си направила кафе и седнала да помисли дали случилото се е загуба или напротив. Защото румънските майки са много пресметливи, затова се замислила. И понеже не могла да прецени правилно ситуацията, като си допила кафето, скочила от същия този прозорец.

Какво се е случило с нея не знаем. Дали е последвала детето си из въздушните пространства или пък се е размазала под прозореца по неприятен начин – не ни е известно. Знаем само, че не е била толкова лека като детето си. Ако някой от вас знае нещо повече, моля да ни пише!

Грешката на пазача

Вярно, Ники ми е приятел…

Слязох до долу да обърна внимание на пазача да не пуска повече в офиса хора с меч. Вярно, Ники ми е приятел, но пазачът не го е пуснал заради това – откъде да знае, че ми е приятел?! Просто се е уплашил, предполагам. Също както и колежките, дето изпочупиха огледалата и спекоха тонера с викове! Нормална човешка реакция, мисля. Отделно, дето Ники беше и гол…

меч

Редукция на дедукцията

За какво ви служи солта? — попита го владетелят.

— За какво ви служи солта? — попита го владетелят.

— С разрешение на ваше височество слагам солта на опашките на избягалите затворници и след това ги хващам в мрежата за пеперуди.

Владетелят въздъхна:

— Страхувам се, че този път солта няма да ви послужи. Избягалите затворници нямат опашки.

Herr Makarenko беше чел „Приключенията на Лукчо“ и преди, но ситуацията го заинтригува…

— Случаят е много тежък — забеляза строго мистер Морков. — Как ще ги заловя, щом нямат опашки? Къде ще сложа солта? С разрешение на ваше височество не биваше да позволите на затворниците да избягат. Или преди да ги оставите да избягат, трябваше да им закачите опашки, та после лесно да се ловят.

— Виждал съм на кино — се намеси придворният лимон, за който ви казах по-рано — понякога да залавят бегълците, като им слагат сол не на опашките, а на главата.

— Това е отживяла система! — отвърна с презрение мистер Морков.

— Това е една много, много отживяла система! — повтори Дръж.

Да, с това твърдение Herr Makarenko беше напълно съгласен.

Редукция на дедукцията

Праздник

Винаги, когато чуя стрелба из града…

Винаги, когато чуя стрелба из града, си казвам с радост – „Почна се!“.
А после, когато зарята свърши, провесвам нос – „Свърши се!“…

Всичко е наред, Рой!

— Някога да си имал жена на име Пег — изкрещя тя, — която да е заминала преди десет дни на учителска конференция в Хартфорд?

Да не спиш нощем, значи всяка минута да съзнаваш, че си ненормален, и затова с нетърпение чакам утрото и деня, когато имам право да не спя. Минава много мъчително време преди петелът да пропее навън. Това е първият ми благовестител. Щом той пропее, вече зная, че след един час портиерът отдолу ще се събуди и със сърдита кашлица ще се затътри за нещо си нагоре по стълбите. А после въздухът навън ще започне постепенно да бледнее, на улицата ще се чуят гласове…

Телефонът иззвъня в два сутринта. Беше Пег. Обаждаше се от Кънектикът точно на зазоряване.

— Някога да си имал жена на име Пег — изкрещя тя, — която да е заминала преди десет дни на учителска конференция в Хартфорд? Защо не се обади никакъв? В момента, в който напусна града, веднага се забъркваш в някоя каша. А сега мама трябва да долети обратно, така ли?

Аз слушам, машинално се съгласявам и може би защото не съм спал през нощта, ме обземат странни, безполезни мисли.

— Обичам те, Пег — казах аз. — Ела, когато ти позволяват плановете ти.
— Занесе ли цветя на гроба на родителите си?
— Забравих.
— Как можа!
— Е, така или иначе, те са на по-добро място.
— По-добро в сравнение с какво?
— С всичко. Те просто са там.
— Едно цвете и за мен. Обичам те. Дочуване!

Поех дълбоко въздух и набрах номера на Рой. Гласът му бе глух и далечен.

— Всичко е наред Рой. Всичко, което поискаш. Няма проблеми — изкрещях аз и затворих.

Хер Макаренко обича: А. П. Чехов и Р. Бредбъри

Шахматни дневници

И двамата дойдохме едновременно, в осем и половина, но колегата ми от съседното бюро ме заговори пръв…

И двамата дойдохме едновременно, в осем и половина, но колегата ми от съседното бюро ме заговори пръв.

– Имаш ли шах с големи фигури? – попита той.

Единственият шах, който някога бях имал беше един руски, бял, миниатюрен, с магнитни фигурки. С него играехме с брат ми, когато се возехме по самолети и кораби в безкрайните пътувания на родителите ни. Всъщност, бях учуден, че колегата ми играе шах.

– Как така големи? Колко големи? – От малък не бях играл на тази игра.
– Еми големи, истински, ей такива – посочи ми той.

За какво ли му беше този шах? Представих си как синът му се хвали на дъщеря ми: „А пък тати ме научи да рисувам с туш“, „тати ме научи да познавам часа“, „тати ме научи да играя шах“. През нощта бях сънувал как се губя в някакъв средновековен град. Аз бях на ред.

– Аха, аз помислих, че говориш за наистина големи…
– Не. Имам предвид съвсем обикновни…
– Как така обикновени?
– Не е важно. Забрави.

Не можех да му позволя да ме победи.

– Знаеш ли? Струва ми се, че Джордж има такъв шах.
– Кой Джордж?
– Няма значение. Забрави.

Колегата ми ме изгледа продължително. После стана и се запъти към кухнята.

– Предаваш ли се? – извиках след него.

Chess
© Albert Conus

Ще те намеря, където и да си

Сервитьорката накичена с едри нанизи от миди танцуваше до нея върху бара, а барманът се беше зазяпал в извивките на корема й…

Сервитьорката накичена с едри нанизи от миди танцуваше до нея върху бара, а барманът се беше зазяпал в извивките на корема й. Лили се нацупи от липсата на внимание и си свали горнището на банския, но това май на никого не направи впечатление. Смъкна босите си карака шумно от стола и затупурка по дървения под надолу към морето. Притича по горещия пясък и с плисък се метна с главата надолу в спокойната вода… половин секунда по-късно излезе покрита с водорасли и кисела физиономия, една медуза да има в морето и тя ще свърши в нейния бански. Свали си долнището с рязко движение и махна малката лепкава нахалница. Усети тишината настъпила по цялата плажна ивица, усети стотиците погледи впити в нея, вдигна глава и трескаво се опита да разбере причината за внезапното, вече нежелано внимание на всички върху нея. Мамка му! Опашката й се беше показала отзад, мамка му! В замръзналото удивление на тълпата, барманът прескочи с една ръка плота и се затича към нея по пясъка с нечовешка грация. По пътя натисна нещо около гърдите си и кожата му се разцепи, зелена и блестяща под августувското слънце. Лили беше щастлива, махна с опашчица и двамата заплуваха заедно към шамандурата.

Monsieur Fauteuil

Мосю Фотьойл обича да седи в парка. Почти никой не го забелязва, но той често се разхожда из квартала…

Мосю Фотьойл обича да седи в парка. Почти никой не го забелязва, но той често се разхожда из квартала. Денем обича да се наслаждава на слънцето седнал на някоя алея, а късно вечер да застава на някоя оживена уличка, така че да участва в нощния живот.

Малко хора знаят, че преди да се пенсионира, Мосю Фотьойл е работел в международния транспорт и е пропътувал половината свят на колела. Той обича пътищата и знае, че по света има много хубави места. Но обича да казва, че там, където е в момента, е най-хубаво. Той всъщност е домошар и не би имал нищо против да прекарва цялото си време в някой уютен хол, четейки дебели книги и усещайки парата на топъл чайник до краката си. Но и паркът много му харесва. В хубави дни на него кацат птици, а понякога малки животни се свиват в скута му.

Мосю Фотьойл никога не се тревожи за това какво ще се случи с него, нито за това, което се е случило вече, защото той знае, че важно е онова, което се случва в момента.

Monsieur Fauteuil
© WNVEH

Свърши се

„Скобка, пиронче, кламер…“, нижеха се една по една мислите в главата на Роко. Поуморен беше; девет дена караул бяха твърде много за годинките му. „Сапун, каша…“, затананика си…

„Скобка, пиронче, кламер…“, нижеха се една по една мислите в главата на Роко. Поуморен беше; девет дена караул бяха твърде много за годинките му. „Сапун, каша…“, затананика си, „валяк, небостъргач, буре барут, будилник…“

Скоро ще се съмне и ще се прибере отвън. „Габарити, талятели…“ Майка му ще му се скара мило на входа. „Търкалета, филцови ръкавици, капчуци, арки“. После щеше да се събуе и съблече и да се намуши между незатоплените чаршафи, ей така, с дрехите, „Гълфстрийм, Мелбърн, Отранто, Сантиаго, Сан Суси…“, нямаше да разбера дали калъфката на възглавницата му скоро е прана или не, щеше да падне в тридесет и шест часов сън от раз, „маргарин, магданоз, макадамия…“ и зад очите му да се завъртят кръгове…“Мандрагора, марихуана, Малдорор, Магдалена…“, кръгове, „Мендосино, Мекота, Пекота…“, кръгове, „Моли Стоунс, Михел Холандеца…“

Зверски трясък, нещо падна върху него, чу се пресмъртен вой, някой оплака себе си, наругаха го и го сритаха под купа тухли, ушите му пищяха, болеше го гърба и нещо счупено по-надолу, наоколо всички тичаха. В главата му се въртяха думите „военен съд, разстрел, свърши се“.