Колегите

Екскурзията започна добре. Фирмата беше наела корабче, с което трябваше да обиколим близките острови…

Екскурзията започна добре. Фирмата беше наела корабче, с което трябваше да обиколим околните острови. Раздадоха ни по една малка бутилчица вино за пътуването, но след двайсетина минути моята свърши. За щастие Стефан ми даде неговата, тъй като по това време на годината постел. Не помня точно каква беше религията му, но я приех. Бутилката, разбира се, не религията. Принципно съм доста толерантен човек и единствено полудявам, когато някой иска нещо от мен.

Горе по стълбичките имаше кабинка, от която можеха да се наблюдават чудните гледки, които се разкриваха. Неясно защо всички колеги се блъскаха да се качат и да погледат. Пообиколих да намеря още някой вярващ, за още една от онези бутилчици, но повечето си ги бяха прибрали за спомен от пътуването. Потиснах се. Не трябваше да идвам. Трябваше да се откажа, още щом разбрах, че любовницата ми, Фиона, няма да идва.

Легнах на носа на кораба. Кабинката се падаше точно над мен. Колегите се блъскаха и крякаха като кокошки, сочеха разни чайки и малки пухкави облачета. Всички освен мен май се забавляваха. Взех да си мисля за Фиона. Можех да кажа вкъщи, че заминавам с колегите, а да идем някъде с нея, само двамата. Принципно бях слаб лъжец, но това изглеждаше лесно.

Явно съм задрямал, защото по едно време чух пронизителен писък и скочих на крака. Колегите в кабинката крещяха и сочеха нещо навътре в морето. Оказа се някакво огромно, наподобяващо гигантска сепия морско чудовище, което бързо приближаваше към кораба.

– Всички ще умрем!!! Всички ще умрем!!! Направи нещо!!! – изпищя една от най-досадните колежки и се вкопчи в мен. Принципно във фирмата си имаме такъв лаф, „всички ще умрееем“, но в случая колежката беше съвсем сериозна.

– О, моля те, защо просто не млъкнеш!!! – изкрещях в лицето й. Знам, не се гордея с реакцията си. В крайна сметка, никой не ми е виновен, че така овчедушно се съгласих да дойда на тази екскурзия. Просто ме е яд, защото можехме да сме с Фиона в някое хотелче, а вместо това сега тази досадница ми крещи в ухото и ме кара да я спасявам…

Nessie

G

Хора като хора, всичко си е съвсем като тука!

-…и попаднах на място където всички се казват Гвендолин!
-Всички?
-Всички, копеле. Всички. Мъжете, жените, котките…
-И к’во? Ако излезеш на улицата и извикаш „ГВЕНДОЛИН!“, всички гледат към тебе?
-Да! Как мислиш, че разбрах за това, че така се казват?! Минах по моста и на другия край някаква бакалия. Прочетох надписа тихо, уж само на себе си, и изведнъж – всички ме зяпат.
-Гвендолин! Ама име! Какво е, как пък точно това?
-Не знам – руско май…
-Ама руснаци ли са?
-Абе к’ви руснаци, бе! Хора като хора, всичко си е съвсем като тука!
-Лудница! И колко време изкара там?
-Два дена, от вторник до четвъртък. Вчера се прибрах, фактически.
-Много малко, бе!
-Абе те ме изгониха! Аз…
-Ха-ха-ха! Верно ли, бе?
-Да! Аз още на втория час…

G

Смърт посред бял ден

Слънцето бавно залязваше, докато тя си топеше палеца на крака в топлата морска вода. Парченца бисквитки плуваха и се поклащаха ентусиазирано нагоре-надолу в чашата чай, докато лодката се люлееше кротко на вълните…

Слънцето бавно залязваше, докато тя си топеше палеца на крака в топлата морска вода. Парченца бисквитки плуваха и се поклащаха ентусиазирано нагоре-надолу в чашата чай, докато лодката се люлееше кротко на вълните. Две рибки подскачаха над водата и се опитваха да погледнат през пръчките на парапета случващото се на борда. Тиха хавайска музика се чуваше от стаята долу, където в локва течности на котлона лежеше поредната жертва. Рибките спряха да надават тревожния си зов към единственото си дете. То си беше отишло.

Смърт посред бял ден

Орелът кацна, XIV

Пръстите на краката ми са замръзнали. Опитвам се да ги размърдам, а скрежът между тях се рони и скърца…

Какво се случи дотук: Джуджето, приятелят му Олаф и мавърът Алексей бягат към света на хората скрити в трюма на товарен кораб, защото единственият път оттам насам е по море – от Одеса към Варна.

Пръстите на краката ми са замръзнали. Опитвам се да ги размърдам, а скрежът между тях се рони и скърца. Цяла вечност плаваме скрити в трюма. Загубихме представа за време. Според Алексей корабът е отвлечен от пирати и е на път към Сомалия. „Ако съдим по студа, по-скоро към Арктика”, поправя го Олаф. Към Северния Ледовит Океан. „И сме отвлечени не от пирати, а от пингвини.”

От пирати-пингвини!

Потрепервам. Представям си ги въоръжени до човка със саби от моржова кост – еднооки и жестоки. „Ха-ха! Ловя пингвини с една ръка”, – успокоява ме Алексей и ми показва огромната си длан. Изпод ръкава му надничат татуировки – котва, лъв и пингвин, оплетени с въже. „Спомен от морското ми кръщение в Кирибати”, изпъва гърди той и подръпва ръкава нагоре, за да ни покаже как въжето опасва мускулите му и стига чак до сърцето.

„Само ти, сърцееее, си ми прияяятеееел” – започва да пее опасаният с мастилено въже мавър, а нас ни потичат сълзи от ръждясалия звук на песента му. На завоите в гърлото му звукът залита, боде и дращи. Напъвам се невидимо да запуша уши – все пак не искам да обиждам Алексей. „Не се измъчваааай, не се погубвааааай” – вие той и заглушава студа. Даже корабът забоботва подозрително, сякаш се моли за пощада. Хряс! Алексей и корабът рязко спират, куплетът набива спирачки в гърлото му.

„Момчета” – казва той дрезгаво – „Пристигнахме”.

(следва продължение)

Пийт Маравич и Космическата огнена птица

Хаваите, като островна група, са едното райско място на Земята. Това е известно на всички. Факт е, че когато Бог е майсторял планетата от вълшебен пластелин, оставил двата си палеца, тези на дясната ръка, някъде.

Хаваите, като островна група, са едното райско място на Земята. Това е известно на всички. Факт е, че когато Бог е майсторял планетата от вълшебен пластелин, оставил двата си палеца, тези на дясната ръка, някъде. Съвсем целенасочено, с умисъл. После в това някъде започнал доволно да изпраща подчинените си на оллинклузивна почивка. С временен ваучер, поради леталния изход на обвивките. Некачествен нов пластелин, вероятно. Вторият отпечатък е България.

В рай номер 1 съвсем безгрижно и почти спокойно живееше Пийт Маравич. Безгрижно, защото не работеше, и почти, вероятно заради смущаващото гъделичкане на зачестилите му, нови сънища.

Пийт беше винаги заобиколен от красиви жени и мъже – освен когато не беше на сърфа. Сърф се кара сам. Понякога беше сам и пред фотографа, поискал да го снима с изправен до палмите сърф за поредните сънищни картички „Дриймс“. Тогава спокойният Пийт изваждаше на показ перфектното си тяло и ангелска усмивка. Готика. Щриба вместо щрак и готово. Отново на сърфа. Или в нечие легло.

Сънищата дойдоха като мечта. Мечтите, както знаем, са посичащо реалността мачете. Веднъж Маравич излезе на разходка с мачетето си. Попадна в планината и там видя сняг. Снегът го обсеби със своята различност. Отначало, докато пиеше “спрайт”, Пийт неволно добавяше по три бучки лед към нормалните пет. После дойде вятърът и прибави огромните непалмови дървета, отвеждайки сърфовия му вятър на кафене. Натрупа и сняг. Дълбок зеленикав сняг. Натрупването бе със сантиметър и половина сняг на сън. Така примамливо топъл. Пийт поиска да посети това място. Застана в необходимата поза „лотос“. Сънят предаде молбата му където трябва. После дойде Космическата огнена птица и вдигна Пийт Маравич от сърфа. Отнесе го до снега. Бял, красив и студен. Беше откраднал името.

Ще те намеря, където и да си

Сервитьорката накичена с едри нанизи от миди танцуваше до нея върху бара, а барманът се беше зазяпал в извивките на корема й…

Сервитьорката накичена с едри нанизи от миди танцуваше до нея върху бара, а барманът се беше зазяпал в извивките на корема й. Лили се нацупи от липсата на внимание и си свали горнището на банския, но това май на никого не направи впечатление. Смъкна босите си карака шумно от стола и затупурка по дървения под надолу към морето. Притича по горещия пясък и с плисък се метна с главата надолу в спокойната вода… половин секунда по-късно излезе покрита с водорасли и кисела физиономия, една медуза да има в морето и тя ще свърши в нейния бански. Свали си долнището с рязко движение и махна малката лепкава нахалница. Усети тишината настъпила по цялата плажна ивица, усети стотиците погледи впити в нея, вдигна глава и трескаво се опита да разбере причината за внезапното, вече нежелано внимание на всички върху нея. Мамка му! Опашката й се беше показала отзад, мамка му! В замръзналото удивление на тълпата, барманът прескочи с една ръка плота и се затича към нея по пясъка с нечовешка грация. По пътя натисна нещо около гърдите си и кожата му се разцепи, зелена и блестяща под августувското слънце. Лили беше щастлива, махна с опашчица и двамата заплуваха заедно към шамандурата.

Видове

Лежах на пода в изтощение. Съществото се приближи до мен по въздуха и застана на около две педи от лицето ми – най-идеалната кръгла форма, която някога съм виждал…

Лежах на пода в изтощение. Съществото се приближи до мен по въздуха и застана на около две педи от лицето ми – най-идеалната кръгла форма, която някога съм виждал.

Все още ме болеше главата от пиянството снощи. „Излекувай ме“, се опитах да му внуша, но то ми даде да разбера, че не лекува по този начин. Защо дойде тогава точно при мен, защо точно сега? Знаеш ли въобще от какво имам нужда?

Съществото е като стъклена топка, в която са събрани хиляди преливащи цветове. По начина, по който ги променя разбирам какво ми казва. Лошо ми е. Поглеждам го и му казвам: „Прегърни ме“. То застава над голия ми корем и започва да свети в червено. Усещам топлина и внезапен прилив на спокойствие. „Не мисли“, чувам в главата си.

Не знам колко време е минало. Може би съм заспал, защото ми се присъни дълга маса, с насядали деца, всичките облечени еднакво и хранещи се тихичко под нечий надзор. Едно дете обаче изведнъж леко се залюлява и пада назад със стола си. Стряскам се, сякаш аз съм този, който пада. Надигам глава. Съществото се е свило между краката и корема ми.

Ти не разбираш, аз нямам нужда от всички тия магии. Искам просто някой да ме прегърне, да ме стисне силно.

Съществото направи нещо. Завибрира едва доловимо и цветовете отново се разляха по вътрешностите му. Свих се отново на кълбо и затворих очи. Появи се отново дългата маса с децата. Столът на падналото дете започна бавно да се вдига нагоре, сякаш някой връщаше ленатата наобратно. Чух хлопване и всичко отново се подреди. Децата се хранеха тихо, построени в две редици върху дълга маса. Някъде извън кадър, прав, в дъното на залата някой следеше храненето да протича без произшествия.

Лили и динозаврите, III

… събуди се. Един стегозавър я душеше безцеремонно между краката, поклати глава и измуча нещо…

… събуди се. Един стегозавър я душеше безцеремонно между краката, поклати глава и измуча нещо. Лили изобщо не разбра значението на всичко това, изпадна в истеричен, нервен смях и го изрита по муцуната, той сякаш не забеляза. С времето Лили разбра, че стегозавъра поначало малко усеща и го риташе яростно когато я ядоса. Само това й остана, и палатката.

След окло 3 месеца беше забравила въобще повечето неща от миналия си живот, нищо не я стряскаше. Веднъж един тиранозавър загуби на покер и й остави вечерята си като залог, беше лабрадор, на Лили и отне още 2 месеца да се сети, че лабрадорите са от нейния предишен живот, а не на тия нещастници динозаврите. Не знаеше обаче какво от това, кръсти го Жоро на едно момче което беше срещнала преди вереме на един концерт и никога не видя отново. Не му говореше, дори не й липсваше предишния живот, даже евтин ром не й липсваше. Намери си някакакъв гнусен пихтиест плод, който ферментираше подходящо, понякога за разкош си правеше мохито (мента си растеше съвсем нормална). Пиеше си и откри, че яркожълтата и палатка може да и погне да преживее и в тоя шантав свят. Яркожълтото беше незнайно как цвят който динозаврите виждаха, тъпия стегозавър му хрумна да я държи на входа на ливада си за реклама, привличаше особенно един вид пеперуди които умееха специални трикове за почистване на динозавър вътрешно, ако разбирате какво имам предвид. Пеперудите идваха, а динозаврите се научиха че са там, стегозавъра печелеше, че другите му торяха ливадката и си пасеше по-готина трева, а Лили му трябваше щото веднъж един тиранозавър я прогони, палатка потъмня от лайна след няколко дни пеперудите спряха да идват. Стегозавара не беше чак толкова тъп, и без това не ядеше месо, можеше и да я запази щом му беше от полза. Така стегозавъра си имаше Лили, а Лили – куче. Кучето пък Лили не го ядеше защото то й хващаше от по-дребните пеперуди и тя ги пържеше вечер край огъня. Откри че трябва да внимава с огъня на полянката понеже от много разлагащи се неща беше лесно запалимо всичко наоколо. И така всичко някак се намести в перфектен баланс. Даже и един телефон си намери веднъж, още работеше, не се опита да се обади, прибра го в джоба и се научи с фенерчето му да сигнализира на стегозавъра като е по-далече и има нужда от помощ.

Лили и динозаврите, II

… Лили наивно реши да се изправи и тогава изведнъж наистина й стана гадно, за една секунда в главата си чу собствения глас да пищи ясно и високо, само дето наум. Това отдолу беше лигаво…

… Лили наивно реши да се изправи и тогава изведнъж наистина й стана гадно, за една секунда в главата си чу собствения глас да пищи ясно и високо, само дето наум. Това отдолу беше лигаво. Лили мразеше всичко лигаво, можеше само да й покажат на снимка камък с гнусни водорасли с малки буболечки по тях и Лили направо изпадаше в истерия, а сега беше ама точно под нея, под корема й, по-гадно нямаше как. Лили пое въздух дори в бузите си и се опита да се задържи над гадорията, бавно и внимателно на ръба на повърхността на водата започна да гребе назад към спасителния бряг, ама тъпото лигаво нещо се залепи вече на цялата й повърхност. Лили изкочи от водата и се опита да стъпи на нещото, но се подхлъзна и се оказа седнала по болезнен начин върху камъка. Може би от водораслите, но не беше толкова твърд колкото очакваше, даже беше притеснително мек някак. Гаден, лигав и мек, изпищя, ужасена започна да реве и хлъзгайки се тръгна по камъка из водата към брега, пързаляше се, ревеше и се тресеше от ужас, съзнанието й не работеше, при всяко падане докосваше лигавия камък, скачаше от погнуса правеше една крачка и пак падаше, и все плачейки, тресейки се търчеше към палатка на някакви си 20 метра от нея на свещения сух пясък.

Стигна някак, дръпна ципа, сви се на кравай и започна да се опитва да се събуди, в поза ембрион стискаше ръцете си към тялото докато я заболя – нищо. Сигурно вече беше будна, другите бяха отвън и се плацикаха във водата. Да! Така беше сега даже ги чуваше как се плискат, изкочи щастлива и …
…..
…..
?????
!!!!!!
… и заплака, даже вече не се трогна, само се ядоса, отвън си седеше един динозавър и се плацикаше в плиткото мъчейки се да изпълзи право към нейната палатка. На Лили наистина и писна, ако ще умре поне палтката да й оставят, тъпо, но това сигурно обземаше и хората по време на война за „отечеството“. Намери си дватата метални фенера и се приготви да наложи 20 метровия синьо-зелен нещастник подобен на жираф с плавници вместо крака, мухльо мижав! …

to be finished

Лили и динозаврите, I

Тая работа нямаше да свърши добре и Лили си го знаеше. Изобщо винаги когато си знаеше, че нещо няма да стане то не ставаше, но шефът й, един стегозавър, й ревеше над главата и клатеше муцуна така, че плочките на гърба му се пляскаха една в друга…

Тая работа нямаше да свърши добре и Лили си го знаеше. Изобщо винаги когато си знаеше, че нещо няма да стане то не ставаше, но шефът й, един стегозавър, й ревеше над главата и клатеше муцуна така, че плочките на гърба му се пляскаха една в друга.

Лили въздъха и вдигна телефона, явно щеше да й се наложи да замести главния готвач. Като цяло напоследък за всичко все нея пращаха, а тя отговаряше само и единствено за цвета на палатката, която стоеше пред входа на тяхната ливада-бардак. Цвета знаеше идеално как да си го поддържа – редовна урина от ихтозавър с примеси на плезиозавърска кръв, понякога след пиянска нощ можеше да докопа и малко тиранозавърска вечеря и тогава ставаше електрическо жълто.

Тази палатка й беше единственото останало от щастливите дни, когато не вярваше в динозаври и пазаруваше всяка вечер в Билла за вечеря. Прекарваше лятото си пак с тази палатка на морето, когато с приятели край огъня пиеха евтин ром и мечтаеха за истински приключения, а не за офисни проблеми и борба със спам-а. После една вечер Лили и приятелите й бяха отвлечени, никой не разбра как, в тъмното Лили усети някой да й дърпа палатката и изкочи с две метални фенерчета в ръка да набие нещастника-пияница, който сигурно се опитваше да я обърне и да се завие с нея. Обаче там нямаше никой, изобщо никъде наоколо нямаше друго освен плаж и дървета, даже следи нямаше, сякаш никога не е имало. Лили се изпишка в храстите и се прибра обратно. Тя по принцип сънуваше много и понякога имаше халюцинации нощно време когато ставаше да пишка, не се притесняваше от тях вече.

На сутринта още нямаше никой. Лили стана и отиде да поплува, изобщо не се притесни – и по-реални сънища от това беше имала. Притесни се едва след като към обяд стана наистина много гладна, а когато беше гладна насън винаги се будеше. Влезе да поплува пак, защото плуваше зле и се нагълтваше със солена вода което залъгваше глада й. Както си пляскаше и плуваше изведнъж стана много плитко и корема и опря в дъното. Лили наивно реши да се изправи и тогава изведнъж наистина й стана гадно, за една секунда в главата си чу собствения глас да пищи ясно и високо, само дето наум. Това отдолу беше лигаво… to be continued