Колегите

Екскурзията започна добре. Фирмата беше наела корабче, с което трябваше да обиколим околните острови. Раздадоха ни по една малка бутилчица вино за пътуването, но след двайсетина минути моята свърши. За щастие Стефан ми даде неговата, тъй като по това време на годината постел. Не помня точно каква беше религията му, но я приех. Бутилката, разбира се, не религията. Принципно съм доста толерантен човек и единствено полудявам, когато някой иска нещо от мен.

Горе по стълбичките имаше кабинка, от която можеха да се наблюдават чудните гледки, които се разкриваха. Неясно защо всички колеги се блъскаха да се качат и да погледат. Пообиколих да намеря още някой вярващ, за още една от онези бутилчици, но повечето си ги бяха прибрали за спомен от пътуването. Потиснах се. Не трябваше да идвам. Трябваше да се откажа, още щом разбрах, че любовницата ми, Фиона, няма да идва.

Легнах на носа на кораба. Кабинката се падаше точно над мен. Колегите се блъскаха и крякаха като кокошки, сочеха разни чайки и малки пухкави облачета. Всички освен мен май се забавляваха. Взех да си мисля за Фиона. Можех да кажа вкъщи, че заминавам с колегите, а да идем някъде с нея, само двамата. Принципно бях слаб лъжец, но това изглеждаше лесно.

Явно съм задрямал, защото по едно време чух пронизителен писък и скочих на крака. Колегите в кабинката крещяха и сочеха нещо навътре в морето. Оказа се някакво огромно, наподобяващо гигантска сепия морско чудовище, което бързо приближаваше към кораба.

— Всички ще умрем!!! Всички ще умрем!!! Направи нещо!!! — изпищя една от най-досадните колежки и се вкопчи в мен. Принципно във фирмата си имаме такъв лаф, „всички ще умрееем“, но в случая колежката беше съвсем сериозна.

— О, моля те, защо просто не млъкнеш!!! — изкрещях в лицето ѝ. Знам, не се гордея с реакцията си. В крайна сметка, никой не ми е виновен, че така овчедушно се съгласих да дойда на тази екскурзия. Просто ме е яд, защото можехме да сме с Фиона в някое хотелче, а вместо това сега тази досадница ми крещи в ухото и ме кара да я спасявам…