Люляк

Васил, син на Емил и Лучия, брат на мечката и по-добър в леглото от всеки друг мъж в блока, се успа. Оля, жена му, се прибра от работа да го събуди. Бяха я помолили, че не вдигал телефона си. Васил намери някакви думи за начало:

– И колко е сега, викаш?
– Десет, Василе, де-сет!
– Десет… Мамка му!
– Обади ми се Гаврилов. Два пъти! Да съм те намерела, че какво било това, как така, не знаеш ли колко…
– Какво колко? Какво колко??! Ей, начи…

Васил се почеса по корема и се запъти към банята. Няма да има време и да почете малко, още една глава му беше останала. „Няма да се бръсна днес“ – спести си той още пет минути. Времето тече, не може да се крие цял ден тук, затова свърши каквото си беше наумил и излезе.

– …за последен път. И аз си имам свои…

Погледна жена си сънено и с лека вина и тя бавно се умълча от погледа му. Излязоха на балкона. Васил ѝ метна една ръка през рамото.

– Помниш ли онова къще, дето го гледахме преди месец? След Владая, едно малко, с градинка и люляци.
– Кое? А, да, сетих се.
– Днес в 10:30 ще подпишем при нотариус. Купувам го.
– Какво??
– Да. Напуснах работа в Петък. Гаврилов не знае. Тоя тъпак нищо не знае, вече и това не знае.
– Ама как така?
– Така! Писна ми. Местим се.
– Как се местим? А пари?
– Апартамента го продадох в Четвъртък – тук сме до първи. С част от парите ще купя къщата. С остатъка ще помързелуваме.
– Ама…
– Какво?! – усмихна се Васил. – Всичко е наред, спокойно, ще видиш. Кажи и на твоя Гаврилов да те отпише. Аз трябва да излизам, май ще се наложи такси да взимам. Коя риза да…? Не, няма вече ризи. Би ли ми метнала оная черната тениска, с Мики Маус?