Лекотата, с която леля Мария Еулалия раздаваше шамари наляво надясно, както и липсата на всякакъв контрол върху апетита си подсказваха за нестабилното й емоционално състояние. Съпругът й – чичо Антонио пък никога не успя да преодолее чувството си за вина за това, че не беше успял да вкара в правия път по-малкия си син – поетът Рейналдо Фуентес.
Срамът започна да се усеща още в ранна детска възраст. Рейналдо странеше от момчетата и обичаше да играе с кукли и да разиграва измислени от самия него пиеси.
Докато детето растеше, чичо Антонио и леля Мария Еулалия трябваше да понасят шушукането на цялото село за това, че синът им бил „птиченце“, демек обратен. Не стига това, а и започна да пише стихове, някои от които бяха отпечатани в местния вестник.
На 18-ия си рожден ден Рейналдо покани приятелите си вкъщи. Съученици от лицея, градски контета и пърхащи с ветрила млади дами скоро изпълниха салона. Младежът застана до витите стълби, които водеха към втория етаж, извади красива облицована в черна кожа табакера и запали цигара. Беше толкова красив, в копринената си риза и тъмносин раиран костюм, че няколко от дамите ахнаха и моментално го пожелаха.
Когато видя сина си да пуши, пред очите на чичо Антонио стана мъгливо. Самият той не разбра как и кога стигна до сина си, хвана го за ревера и му зашлеви звучна плесница пред погледа на смаяните гости. Рейналдо спокойно остави чашата си, слезе по стълбите и напусна дома си завинаги.
Години по-късно, когато чуха вестта за смъртта на сина си, чичо Антонио и леля Мария Еулалия тайно плакаха, но публично никога не показаха скръбта си. Не присъстваха и на откриването на бюста на поета в парка Мансанарес, току до дома им и буквално до последния си дъх не спряха да гонят тълпите от младежи, дошли с цветята си, бутилките вино и китарите да му отдадат почитта си.
