Може би жена ми е права, че ако продължавам с тези хапчета мозъкът ми съвсем ще стане на пюре от маниока. Може би психиатърът ми също е прав, че трябва да продължавам с терапията и да не се отказвам точно сега, когато съм стигнал толкова далеч. Може би наистина трябва да продължа да ги пия тези хапчета, да видим дали ще се оправя най-накрая, както той смята. Може и физиотерапевтката ми да е права, че трябва да продължавам да ходя на тренировки, независимо от последните два комоциума и премазаното ми коляно. Може би наистина съвсем ще стана на дроб ако ги спра, въпреки, че след втория комоциум паметта ми ужасно се влоши и даже веднъж се изгубих на същата улица, на която съм израсъл.

Може би наистина съм станал кожа и кости, както казва майка ми. Май трябва да се храня по-редовно, а не от дъжд на вятър, когато се сетя. Може би трябва да я послушам и за пиенето. Може би наистина не трябва да пия толкова. И да спра да излизам и да харча толкова пари по кръчми. Не е зле и със залаганията да взема да поспра.

Да, може би не всичко правя както трябва. Може би има и други начини да се живее, по-добри, по-смислени. Може би трябва да правя наобратното на всичко, което искам и да вярвам, че така е правилно. Може би наистина познавам онова момиче, въпреки, че бих се заклел, че я виждам за първи път. Може би заради хапчетата, а може би и заради комоциумите силуетът ѝ се люшкаше пред очите ми, може би твърде издължен на фона на есенната вечер.

— Срещали ли сме се?
— Аз съм. Бална, Бална Зала… Не ме ли помниш? Ти влезе в мен веднъж…