Две джуджета трябва да прокопаят триметров тунел от точка П до точка Б. На едното джудже му е студено, другото е жадно, а двете заедно са гладни. Колко време ще им е необходимо, за да стигнат до точка Б?
Джуджетата в задачата сме ние – Олаф и аз. Зъзнем на плаж във Варна. Искаме да стигнем до София, но на гарата отказват да ни продадат билети, защото на „деца под 7 години” е забранено да пътуват без придружител.
Вече трети ден продавачката свива презрително устни и ни отсича главите с кратко и решително „Тц”. После добавя: „Ще ме уморите бе, деца!” и театрално клати глава. Прилича на охранена птицечовка. Вече нямаме никакъв шанс, защото е разказала за нас и на колежките си. В момента, в който се изправим на пръсти и покажем глави в прозорчето на гишето, те започват да се смеят и да ни пъдят.
Седим на плажа провесили нос. Олаф, ни в клин ни, ни в ръкав започва да разказва човешки легенди. ”Имало едно време един град. Точно по средата му минавала стена. Нещо я било построило тайно за една нощ.”
„Нещо?” – повдигам вежди аз. „Да, Нещо! Нищо не може да строи, само Нещо! Не ме прекъсвай!” – ядосва се Олаф и продължава:
„Братя, сестри, съпрузи, приятели, осъмнали произволно разделени от стената. А на гарата в едната част никому не давали да пътува към другата част. Не щеш ли, Стената била разделила един дребен човек и жена му. Разполовила къщата, така да се каже. Та решил човекът да прокопае тунел и да избяга. Имал обаче баба, бебе и два братовчеда, с които също не искал да се разделя. Трябвало да ги вземе със себе си, което увеличавало риска от провал. По цели нощи треперел и премислял плана.
За късмет братовчедите били професионални гребци и бързо копаели. Патрулите на Нещото, които пазели никой да не избяга, минавали често покрай къщата на малкия човек. Питали: „Какви са тия лопати, бе, дребосък?” „Правим басейн на двора”, отговарял той. „Ей на”, сочел към гребците-гиганти, „Тия тук трябва да тренират”. Братовчедите размахвали ръце за доказателство, а лопатките на гърба им пърхали под кожата. Една хладна сутрин тунелът бил готов. Виел се като баница под стената. И тръгнало семейството – бебето на рамо, бабата на буксир, братовчедите най-отзад. Даже и кучето си взели. След само два часа подали гордо глави от другата страна на Стената.”
„Разбираш ли?” – пита ме Олаф. „Щом те са могли, защо ние да не можем?” „Да копаем тунел до София?!?” – изумявам се аз. „Не. До гарата. През нощта. Издаваме си сами билети, и хоп, на влака. Виж колко детски лопатки се търкалят наоколо!”
Вдигам рамене и питам: „А може би първо тунел до баничарницата? Да се наядем, че и да се запасим? Път ни чака.” Олаф засиява. И боза, допълва той. Започваме да чертаем в пясъка: План от Точка „П”- плаж, до точка „Б” – Баничарница.
Късметът е като апетита – понякога идва с яденето.
(следва продължение)
