Шапката

Днес получих мейл от далечен братовчед от Цвергберг. Това е малък град на юг с излаз към Азовско море, а братовчед ми играе футбол в местния отбор. Ето какво пише...

Сиренето е храна на боговете. Така твърдеше професорът по човешка литература в Дуорфбъро, където завърших Human Relations с отличие. Човешката литература е пълна с трагични сиренá...

Тичам по Азовская алея, а камъчетата под краката ми скърцат като сняг. В ушите ми шуми паника. Чайките ме гледат втренчено, накацали по паметника на Декларацията за Невидимост...

Самоварът кипи и лекичко просвирва. Оглеждам се в кръглия му тумбак. Не съм по-особено от други джуджета. Обикновено съм, средностатистическо дори. Казвам се Йоста Бéрлинг...

Винаги съм искало да бъда първото джудже на Луната. Да обиколя три пъти някой кратер, преди да се търкулна в него...

Чаят ми отдавна е изстинал. Изливам го на пода. Получава се красива локва. Прилича на малък залив в Азовско море...

Пляс. Пляс. Скръц. Някой ме удря по лицето и ми дърпа ушите. Отварям очи. Братовчед ми се е надвесил над мен: „Е-е-е, най-после дойде на себе си”...

Като малки обичахме да се надбягваме с въздуха и времето. Ето как се случваше: затваряхме очи, поемахме дълбоко дъх и се опитвахме да издържим така трийсет секунди...

Струйка сос се стича по брадичката на майка ми и капе на масата. Мълча. Доброто възпитание не е в това да не разлееш сос на покривката, а да не направиш забележка на този, който го стори – бил казал Чехов...

„Ако съзираш някой много добър ход, замисли се дали няма още по-добър.”

„Студът, тъмнината и нищото не съществуват. Това са празни понятия, измислени от хората” – шепна на Олаф, докато зъзнем в пълна тъмнина в празен трюм на товарен кораб...

Джуджета, маври и маймуни били живите играчки на европейските крале през XVIII век...

Пръстите на краката ми са замръзнали. Опитвам се да ги размърдам, а скрежът между тях се рони и скърца...

Две джуджета трябва да прокопаят триметров тунел от точка П до точка Б. На едното джудже му е студено, другото е жадно, а двете заедно са гладни. Колко време ще им е необходимо, за да стигнат до точка Б?

Първоначално идеята ни се струваше добра. Но може би трябваше да знаем, че човешкия свят е като нескопосано сглобено магаре, което върви със задника напред.

Живеем в тъмна стая, дълга като тунел. Железните ни легълца са наредени близо едно до друго, далече от вратата. Общо са 5, но две от тях са празни.

След Първата Световна Война в Германия започнала голяма инфлация. Парите се обезценявали буквално всяка минута. Хората носели парите си в чували...

Има! Няма! Има! Всеки ден лягам  и ставам с препирнята на Олаф и Киро има ли огняр в  мазето.

Господа императори, крале, пълководци, уп­равници и всички вие, които искате да научите за пътешествието ни към дълбините на Ада, време е да притаите дъх!