Не обичам да спя, докато нещо докосва носа ми, затова, когато умрях и ме сложиха в такъв ужасно тесен ковчег направо побеснях…
Не обичам да спя, докато нещо докосва носа ми, затова, когато умрях и ме сложиха в такъв ужасно тесен ковчег направо побеснях. Капакът слиза толкова ниско над лицето ми, че съвсем леко, почти неосезаемо се допира до носа ми. Излишно е да казвам, че през целия си живот това ме е карало да се чувствам сякаш се задушавам.
Хубаво, знам ще кажете: Ама мъртвите така или иначе не дишат. Какво ми пука какво си мислите? Знам, че е някакво напълно ирационално усещане, породено някога, от някаква наглед незначителна случка от детството ми. И какво от това? Бесен съм и това е факт!
Ще ми се да си мръдна главата леко встрани, но не мога, нали съм мъртъв. Въобще – отвратителна работа. Не спирам и за минутка да проклинам целия свят, но най-вече семейството си. Родителите си, защото не знам какво точно се е случило там отдавна някъде през детството ми, а децата… Ах, тези жалки неблагодарници! Ега пукнете в мъки! Цял живот се трепах за вас! Абе вие израза „Почивай в мир“, чували ли сте го?!
Екскурзията започна добре. Фирмата беше наела корабче, с което трябваше да обиколим близките острови…
Екскурзията започна добре. Фирмата беше наела корабче, с което трябваше да обиколим околните острови. Раздадоха ни по една малка бутилчица вино за пътуването, но след двайсетина минути моята свърши. За щастие Стефан ми даде неговата, тъй като по това време на годината постел. Не помня точно каква беше религията му, но я приех. Бутилката, разбира се, не религията. Принципно съм доста толерантен човек и единствено полудявам, когато някой иска нещо от мен.
Горе по стълбичките имаше кабинка, от която можеха да се наблюдават чудните гледки, които се разкриваха. Неясно защо всички колеги се блъскаха да се качат и да погледат. Пообиколих да намеря още някой вярващ, за още една от онези бутилчици, но повечето си ги бяха прибрали за спомен от пътуването. Потиснах се. Не трябваше да идвам. Трябваше да се откажа, още щом разбрах, че любовницата ми, Фиона, няма да идва.
Легнах на носа на кораба. Кабинката се падаше точно над мен. Колегите се блъскаха и крякаха като кокошки, сочеха разни чайки и малки пухкави облачета. Всички освен мен май се забавляваха. Взех да си мисля за Фиона. Можех да кажа вкъщи, че заминавам с колегите, а да идем някъде с нея, само двамата. Принципно бях слаб лъжец, но това изглеждаше лесно.
Явно съм задрямал, защото по едно време чух пронизителен писък и скочих на крака. Колегите в кабинката крещяха и сочеха нещо навътре в морето. Оказа се някакво огромно, наподобяващо гигантска сепия морско чудовище, което бързо приближаваше към кораба.
– Всички ще умрем!!! Всички ще умрем!!! Направи нещо!!! – изпищя една от най-досадните колежки и се вкопчи в мен. Принципно във фирмата си имаме такъв лаф, „всички ще умрееем“, но в случая колежката беше съвсем сериозна.
– О, моля те, защо просто не млъкнеш!!! – изкрещях в лицето й. Знам, не се гордея с реакцията си. В крайна сметка, никой не ми е виновен, че така овчедушно се съгласих да дойда на тази екскурзия. Просто ме е яд, защото можехме да сме с Фиона в някое хотелче, а вместо това сега тази досадница ми крещи в ухото и ме кара да я спасявам…
Нека стане ясно от самото начало: това не е едно от онези импулсивни решения, които човек взима под натиск…
Нека стане ясно от самото начало: това не е едно от онези импулсивни решения, които човек взима под натиск. Психотерапевтът ми, висок, суховат мъж, няколко месеца се опитваше да ме разубеди, но колкото и да му беше неприятно накрая и той беше принуден да се съгласи: изход от ситуацията, в която бях изпаднал нямаше. Оставаше ми да реша как точно да го направя. Да скоча през прозореца? Да си прережа вените в пълна с ледена водка вана? Да се нагълтам с хапчета, да се обеся, да се завържа за релсите… Нелоши идеи, но ми се щеше да е нещо по-така, все пак – веднъж се умира.
Реших да се допитам до приятелите си във facebook и пуснах следния небрежен статус: “Хей, пичове, дайте някакви свежи идеи за самоубийство”. Не след дълго се появиха първите предложения. Точно проверявах дали имам препарат за отпушване на тръби за коктейла по рецептата на Нина, когато на вратата ми се позвъни и пред мен цъфнаха Комби, Гогата и Юри. Изглеждаха доста развълнувани и носеха бутилки. Малко тъпо, че не се обадиха предварително, все пак имах други планове за вечерта, но какво да ги правиш – приятели. Съвсем обикновена пиянска вечер, като изключим това, че и тримата ме гледаха едно такова – сълзливо, тупаха ме силно по гърба, прегръщаха ме и се смееха неестествено високо.
“Ще идем за риба първо на Копринка, после в Албания и накрая ще наемем яхта и ще обиколим Канада!” – говореше Комби с обичайната си липса на логика, която компенсираше със силен ентусиазъм.
Постарах се да не показвам досадата си. Съжалих ги дори. Сладури! Това бяха истинските ми приятели, свестни, добри и чувствителни хора, макар и пияници. Точно те не заслужават да ги потискам с нещата, които знам. Накрая успях да ги изгоня, като на Гогата почти му защипах носа с вратата, докато на излизане ме увещаваше да му се обадя непременно на другия ден.
Останалото вече не е толкова интересно. Зверски ми се спеше и реших да оставя самоубийството за днес. Този път не мисля да ъпдейтвам фейсбука. Гога, Комби, Юри – единствено заради вас няма да смачкам този лист и да го пусна в тоалетната! Вие сте прекрасни хора и си нямате идея колко много се гордея с вас! Желая ви много, много щастие! И не ми се сърдете, просто малко в повече ми идва драмата в живота.
Току що се обадих на Гогата да му кажа. Ще ни избият.
Току що се обадих на Гогата да му кажа. Ще ни избият. Днес го разбрах. При следващата Промяна ще дойдат през нощта в черните си коли, ще заудрят с юмруци по вратата и ще изрекат ужасните си думи: Арестувани сте!
Няма смисъл да питаш защо, за какво, да се чудиш „защо точно аз?“. Ще ни натикат по арести, ще ни разпратят по затвори и лагери, ще ни измъчват с железни обръчи, клещи и киселина. Ще ни изтребят. Чудо трябва да стане за да ни пропуснат.
Как разбрах ли? Много е просто. Проблемът не е в партийните кадри, нито в идеолозите, а в обикновените хора и неосъзнатият им, животински инстинкт за самосъхранение. Дарвин още навремето го е формулирал. Нарича се естествен подбор. Оцеляват най-приспособените. Ето затова именно става въпрос: ще живееш ли или ще умреш? Ще измъчваш или ще бъдеш измъчван. А ние Гога, прекалено много обичаме хората. Прекалено жалим за тях. Остави ти идеите ни, дори само заради това, че не сме способни да им причиним зло, дори само заради това ще ни избият.
Тази седмица въпрос задава нашият читател Алберт Конус: Привет, Лейла. Може ли да живее човек без…
Тази седмица въпрос задава нашият стар познайник, приспособеният към живот без слънчева светлина, живеещият между монитор Ейзо и чифт алуминиеви щори, пазачът на офисния морал и дисциплина и наш обичан сътрудник – Алберт Конус:
АК: Привет, Лейла. Може ли да живее човек без интернет?
Л: Здравейте Алберт. Може, но много започва да пуши. Това поне казва чичо Дони.
Задавайте своите въпроси към Лейла и всяка събота тя ще отговаря на един от тях.
Прастар старец ми подари кристал и ме посвети за шаман.
Сред сплетените лиани в сърцето на джунглата изникна изгубен храм.
Крясъците на маймуните наближаваха, а с тях и убеждението, че това не са маймуни, а древни, огромни и страшни човекоядни ягуари. От онези, които са причинили тайнственото изчезване на една от най-древните и развити цивилизации на света.
Тези бяха по-различни от другите. И те познаваха квадрата, триъгълника и кръга, още от много отдавна, бяха невероятно задълбочени астрономи, ненадминати в рисуването и архитектурата, живееха в огромен метрополис, също както и другите. Обаче не живееха в джунглата, а на брега на морето и плаваха нагоре-надолу по крайбрежието, за да търгуват с най-ценните семена от какао. Но не се отдалечаваха от брега, защото лодките им не бяха много устойчиви.
А, да. Да ви кажа, тук всички сънуват. Също така всички се занимават със смъртта. Радват й се, чакат я, празнуват и тя някак си не е толкова страшна. Казва се Катерина и е скелет, но понякога е жена с папагал, а понякога – капиталист с папионка и куче.
А аз кашлях откакто пристигнах. Къса, рязка кашлица идваща някъде от средата на гърлото, от тези дето никога не можеш да изкашляш, с дни и нощи.
Звук от резки спирачки.
Жена тича пред колите, точно където изскачат с бясна скорост и разцепват мрака на тунела.
Жената тича, навежда се и после тича обратно. Носи нещо малко и черно.
Зъбите са бели, а кръвта тихо тече. Няма вече, няма вече.
…
Минути тишина, никой не знае какво да каже.
…
– Та казвам ти, 30-ти е вече, трябва да я платя тази сметка или ще ми спрат телефона…
Бях съвсем млад, когато за първи път ме изпълни онова чувство – че съм по-специален от останалите. Имах ангелско лице и бях най-умният в училището, въпреки, че въобще не учех…
Бях съвсем млад, когато за първи път ме изпълни онова чувство – че съм по-специален от останалите. Имах ангелско лице и бях най-умният в училището, въпреки, че въобще не учех. Платинено русата ми коса блестеше под ослепителното екваториално слънце, а вечно присвитите ми, гарваново черни очи ми спечелиха сред децата прозвището „китаеца“, факт, който приемах с гордост, тъй като обожавах Брус Ли.
Скоро стана ясно, че съм и ужасно привлекателен за момичетата. Когато играехме футбол пределно острият ми слух нерядко долавяше реплики като „Виж Т. как красиво тича!“ и съответните въздишки, които долитаха в отговор. Не се стараех да тичам по този начин, просто така ми се получаваше – почти като на забавен кадър, а същевременно винаги успявах да изпреваря противниците.
Когато навърших 18 години вече бях спал с 11 момичета. Веднъж лежахме с М. в таванската й стая и гледахме небето. „Щастлива съм“, каза тя и после се разплака. Поисках да я успокоя. „Какъв късмет имам, че те намерих“, прошепнах в ухото й. Не бях излъгал и все пак – когато погледнах в очите й разбрах: действително бях късметлия, но не заради нея, а заради самия себе си. Нещо вътре в мен ме караше да се чувствам безкрайно щастлив от факта, че аз бях аз, че природата, в безкрайната си мъдрост, беше решила да ме сглоби по такъв фантастичен начин, с тяло и сила на полубог, мозък с безгранични възможности и – хаха – способността да съчувствам.
И ето ме днес. Какво ли не опитах през всички тия години. Не във всичко успях, провалих се доста пъти, забогатях, фалирах, пак забогатях и отново профуках богатството си. Притежавах просперираща финансова компания, живях на яхта десет години, обиколих света, създадох лаборатория за изследване на рака, осъдиха ме за промишлен шпионаж, а жените, за които непрекъснато се женех и развеждах разграбиха цялото ми имущество.
Последно реших да обикалям бреговете на Амазония. Завъртях набързо малък бизнес с пружинни часовници, с приходите от който си купих лодка и отпътувах. Всеки ден виждам невероятни неща. Какво ми дава сили да вървя из тези колонии от прокажени и да не се разболявам? Наближавам 120-ата си годишнина, а се чувствам все така жизнен. Безсмъртен ли съм? В началото се пазех от болните, но това бе по-скоро погнуса, отколкото страх и не след дълго започнахме да се прегръщаме, да използваме едни и същи кърпи, да допиваме чашите си и да си дояждаме десертите.
От два месеца съм в Сан Пабло. Снощи организирах постановка за болните. Аз бях Ромео, а Гилерма играеше Жулиета. Представлението завърши с продължителна целувка. Въпреки бурните ръкопляскания нямаше как да не чуя пресипналия й глас на финала: „Щастлива съм“. „Не, аз съм късметлия, че ви намерих“, с мъка успях да отговоря и този път собствените ми думи ме учудиха безкрайно.
