Пийт Маравич и Космическата огнена птица

Хаваите, като островна група, са едното райско място на Земята. Това е известно на всички. Факт е, че когато Бог е майсторял планетата от вълшебен пластелин, оставил двата си палеца, тези на дясната ръка, някъде.

Хаваите, като островна група, са едното райско място на Земята. Това е известно на всички. Факт е, че когато Бог е майсторял планетата от вълшебен пластелин, оставил двата си палеца, тези на дясната ръка, някъде. Съвсем целенасочено, с умисъл. После в това някъде започнал доволно да изпраща подчинените си на оллинклузивна почивка. С временен ваучер, поради леталния изход на обвивките. Некачествен нов пластелин, вероятно. Вторият отпечатък е България.

В рай номер 1 съвсем безгрижно и почти спокойно живееше Пийт Маравич. Безгрижно, защото не работеше, и почти, вероятно заради смущаващото гъделичкане на зачестилите му, нови сънища.

Пийт беше винаги заобиколен от красиви жени и мъже – освен когато не беше на сърфа. Сърф се кара сам. Понякога беше сам и пред фотографа, поискал да го снима с изправен до палмите сърф за поредните сънищни картички „Дриймс“. Тогава спокойният Пийт изваждаше на показ перфектното си тяло и ангелска усмивка. Готика. Щриба вместо щрак и готово. Отново на сърфа. Или в нечие легло.

Сънищата дойдоха като мечта. Мечтите, както знаем, са посичащо реалността мачете. Веднъж Маравич излезе на разходка с мачетето си. Попадна в планината и там видя сняг. Снегът го обсеби със своята различност. Отначало, докато пиеше “спрайт”, Пийт неволно добавяше по три бучки лед към нормалните пет. После дойде вятърът и прибави огромните непалмови дървета, отвеждайки сърфовия му вятър на кафене. Натрупа и сняг. Дълбок зеленикав сняг. Натрупването бе със сантиметър и половина сняг на сън. Така примамливо топъл. Пийт поиска да посети това място. Застана в необходимата поза „лотос“. Сънят предаде молбата му където трябва. После дойде Космическата огнена птица и вдигна Пийт Маравич от сърфа. Отнесе го до снега. Бял, красив и студен. Беше откраднал името.

Фотосинтеза

Най-обичаше да се снима. Снимаше се с непознати, снимаше се сама, снимаше си краката и новия маникюр, а ако в селското кафе минаваха лятно време туристи и се снимаха пред витрината, тя моментално заставаше…

Най-обичаше да се снима. Снимаше се с непознати, снимаше се сама, снимаше си краката и новия маникюр, а ако в селското кафе минаваха лятно време туристи и се снимаха пред витрината, тя моментално заставаше от вътрешната страна на стъклото и позираше над главите им.

Понякога, ако й се отдадеше възможност да се окаже в чужд град с голяма забележителност, седеше само там – нито ядеше, нито пазаруваше, даже не обикаляше по-далеч от първата попаднала забележителност, стоеше отпред и тичаше запотена от човек на човек, да се убеди, че няма да пропусне да е на някоя снимка.

Дните, в които пътуваше бяха тежки. Едно време, когато хората пътуваха с автобус, се снимаха много вътре – прекарваха цели дни, ставаха приятели… Но сега, в самолета, всички спяха.

Накрая се ядоса. Започна работа в едно фотографско студио и взе да монтира във всяка снимка по един свой усмихнат изпъчен портрет в цял ръст пред Айфеловата кула. Най се дразнеше на вица за блондинките и светкавиците, нали го знаете, защо блондинките се усмихват когато има светкавици, защото си мислят, че ги снимат. Беше грубо да се прави виц от това, на всеки му се случва да се обърка, освен това когато това се случи, тя беше прекарала особено тежък ден в тичане пред Райхстага!

Видове

Лежах на пода в изтощение. Съществото се приближи до мен по въздуха и застана на около две педи от лицето ми – най-идеалната кръгла форма, която някога съм виждал…

Лежах на пода в изтощение. Съществото се приближи до мен по въздуха и застана на около две педи от лицето ми – най-идеалната кръгла форма, която някога съм виждал.

Все още ме болеше главата от пиянството снощи. „Излекувай ме“, се опитах да му внуша, но то ми даде да разбера, че не лекува по този начин. Защо дойде тогава точно при мен, защо точно сега? Знаеш ли въобще от какво имам нужда?

Съществото е като стъклена топка, в която са събрани хиляди преливащи цветове. По начина, по който ги променя разбирам какво ми казва. Лошо ми е. Поглеждам го и му казвам: „Прегърни ме“. То застава над голия ми корем и започва да свети в червено. Усещам топлина и внезапен прилив на спокойствие. „Не мисли“, чувам в главата си.

Не знам колко време е минало. Може би съм заспал, защото ми се присъни дълга маса, с насядали деца, всичките облечени еднакво и хранещи се тихичко под нечий надзор. Едно дете обаче изведнъж леко се залюлява и пада назад със стола си. Стряскам се, сякаш аз съм този, който пада. Надигам глава. Съществото се е свило между краката и корема ми.

Ти не разбираш, аз нямам нужда от всички тия магии. Искам просто някой да ме прегърне, да ме стисне силно.

Съществото направи нещо. Завибрира едва доловимо и цветовете отново се разляха по вътрешностите му. Свих се отново на кълбо и затворих очи. Появи се отново дългата маса с децата. Столът на падналото дете започна бавно да се вдига нагоре, сякаш някой връщаше ленатата наобратно. Чух хлопване и всичко отново се подреди. Децата се хранеха тихо, построени в две редици върху дълга маса. Някъде извън кадър, прав, в дъното на залата някой следеше храненето да протича без произшествия.

Метал сънища

Силвия не просто се събуди. Тя отвори рязко очи и толкова отчаяно се опита да си поеме дъх, че тялото й се изви като дъга и се издигна на цяла педя над леглото…

Силвия не просто се събуди. Тя отвори рязко очи и толкова отчаяно се опита да си поеме дъх, че тялото й се изви като дъга и се издигна на цяла педя над леглото. Остана така няколко секунди, с надеждата треперенето й да спре, но то само намаля и стана равномерно. В стаята бе тъмно и тихо, само няколко светещи точки от електронните уреди и обичайният шум от турбините за въздух. Огледа се напрегнато, но не забеляза нищо необичайно.

Остана неподвижна известно време, като се опитваше да разбере какво точно в това привидно спокойствие я караше да стои нащрек. Изведнъж нещо проблесна в мрака и както стоеше свито на топка, сърцето й отново подскочи. Голяма тъмна пеперуда прелетя от единия край на стаята към другия и се скри, сякаш погълната от невидима сянка, от някаква необяснима и ужасяваща празнота, която теглеше всичко към себе си. Силвия скочи на крака ужасена. Отнякъде нещо изпращя и след кратък шум от електрически смущения всички инсталации престанаха да работят. Присветна синята аварийна светлина и в помещението настъпи пълна тишина. Ето това се случваше наистина рядко!

Изведнъж усети нещо зад гърба си и рязко се обърна, тъкмо навреме за да види как някакъв дрипав странник се материализира направо върху леглото й. Почти веднага той започна да рита с крака във въздуха и да издава странни звуци. Въпреки това, като цяло изглеждаше безобиден и Силвия се ядоса, заради страха, който бе изпитала мигове по-рано. Облеченият в кожени дрехи дрипльо като че ли най-накрая се взе в ръце.

– Ау! Оох! Ей, злато, осемдесеиосма ли сме? – попита той с пресипнал глас.
– Какво?!? – Силвия още не вярваше, че това й се случва – Каквооо!?!??
– Кога сме? Коя година??
– КАКВООО!???
– Концерта на Венъм? Във Фестивална? С водещ Кеворкян…?? – момчето сниши глас. Явно започна да усеща в какво се е забъркал.
– Я се махай веднага с тия мръсни дънки от чистите ми чаршафи!!! ВЕДНАГА!!! – изкрещя Силвия и свирепо се нахвърли върху хипито, нанасяйки му всевъзможни удари с малките си ръчички.

Подаръците на Лили

На петия си рожден ден Лили получи за подарък плюшена играчка Кинг Конг. На филма никога не плака, но ако Кинг Конг го нямаше в леглото й вечер ставаха големи драми…

На петия си рожден ден Лили получи за подарък плюшена играчка Кинг Конг. На филма никога не плака, но ако Кинг Конг го нямаше в леглото й вечер ставаха големи драми. Всяка вечер тя го прегръщаше и разговаряше с него. Питаше го:
– Хееей, Кинг Конг, имаш ли си жена?

После го сънуваше и се опитваше да нарисува сънищата си.

– Тате, това е момиче-брахиозавър, правя й косата. Ето, ще направя висоооко дърво, макар, че почти не мога да рисувам дървета. Тя яде листа!

Лили много обичаше да рисува.

– Тате, нали всяко животно има уши? – и Лили рисуваше уши на брахиозавъра. – Ето как реве, грозотийката.

Когато стана на 10 таткото на Лили й разреши да ходи по улиците сама.

Когато стана на 15 й купи снегорин.

Когато стана на 20 отидоха на екскурзия в Монголия.

На 25-тия си рожден ден Лили избяга от къщи, без да остави бележка. Когато татко й разбра, той излезе да я търси из квартала, разпитваше съседите, пусна обява във вестника, но никой не се обади. След няколко седмици таткото разбра, че Лили няма да се върне. Той излезе на терасата и запали цигара. Най-сетне можеше да изпълни мечтата си да стане пияница и безделник.

Лили и динозаврите, III

… събуди се. Един стегозавър я душеше безцеремонно между краката, поклати глава и измуча нещо…

… събуди се. Един стегозавър я душеше безцеремонно между краката, поклати глава и измуча нещо. Лили изобщо не разбра значението на всичко това, изпадна в истеричен, нервен смях и го изрита по муцуната, той сякаш не забеляза. С времето Лили разбра, че стегозавъра поначало малко усеща и го риташе яростно когато я ядоса. Само това й остана, и палатката.

След окло 3 месеца беше забравила въобще повечето неща от миналия си живот, нищо не я стряскаше. Веднъж един тиранозавър загуби на покер и й остави вечерята си като залог, беше лабрадор, на Лили и отне още 2 месеца да се сети, че лабрадорите са от нейния предишен живот, а не на тия нещастници динозаврите. Не знаеше обаче какво от това, кръсти го Жоро на едно момче което беше срещнала преди вереме на един концерт и никога не видя отново. Не му говореше, дори не й липсваше предишния живот, даже евтин ром не й липсваше. Намери си някакакъв гнусен пихтиест плод, който ферментираше подходящо, понякога за разкош си правеше мохито (мента си растеше съвсем нормална). Пиеше си и откри, че яркожълтата и палатка може да и погне да преживее и в тоя шантав свят. Яркожълтото беше незнайно как цвят който динозаврите виждаха, тъпия стегозавър му хрумна да я държи на входа на ливада си за реклама, привличаше особенно един вид пеперуди които умееха специални трикове за почистване на динозавър вътрешно, ако разбирате какво имам предвид. Пеперудите идваха, а динозаврите се научиха че са там, стегозавъра печелеше, че другите му торяха ливадката и си пасеше по-готина трева, а Лили му трябваше щото веднъж един тиранозавър я прогони, палатка потъмня от лайна след няколко дни пеперудите спряха да идват. Стегозавара не беше чак толкова тъп, и без това не ядеше месо, можеше и да я запази щом му беше от полза. Така стегозавъра си имаше Лили, а Лили – куче. Кучето пък Лили не го ядеше защото то й хващаше от по-дребните пеперуди и тя ги пържеше вечер край огъня. Откри че трябва да внимава с огъня на полянката понеже от много разлагащи се неща беше лесно запалимо всичко наоколо. И така всичко някак се намести в перфектен баланс. Даже и един телефон си намери веднъж, още работеше, не се опита да се обади, прибра го в джоба и се научи с фенерчето му да сигнализира на стегозавъра като е по-далече и има нужда от помощ.

Лили и динозаврите, II

… Лили наивно реши да се изправи и тогава изведнъж наистина й стана гадно, за една секунда в главата си чу собствения глас да пищи ясно и високо, само дето наум. Това отдолу беше лигаво…

… Лили наивно реши да се изправи и тогава изведнъж наистина й стана гадно, за една секунда в главата си чу собствения глас да пищи ясно и високо, само дето наум. Това отдолу беше лигаво. Лили мразеше всичко лигаво, можеше само да й покажат на снимка камък с гнусни водорасли с малки буболечки по тях и Лили направо изпадаше в истерия, а сега беше ама точно под нея, под корема й, по-гадно нямаше как. Лили пое въздух дори в бузите си и се опита да се задържи над гадорията, бавно и внимателно на ръба на повърхността на водата започна да гребе назад към спасителния бряг, ама тъпото лигаво нещо се залепи вече на цялата й повърхност. Лили изкочи от водата и се опита да стъпи на нещото, но се подхлъзна и се оказа седнала по болезнен начин върху камъка. Може би от водораслите, но не беше толкова твърд колкото очакваше, даже беше притеснително мек някак. Гаден, лигав и мек, изпищя, ужасена започна да реве и хлъзгайки се тръгна по камъка из водата към брега, пързаляше се, ревеше и се тресеше от ужас, съзнанието й не работеше, при всяко падане докосваше лигавия камък, скачаше от погнуса правеше една крачка и пак падаше, и все плачейки, тресейки се търчеше към палатка на някакви си 20 метра от нея на свещения сух пясък.

Стигна някак, дръпна ципа, сви се на кравай и започна да се опитва да се събуди, в поза ембрион стискаше ръцете си към тялото докато я заболя – нищо. Сигурно вече беше будна, другите бяха отвън и се плацикаха във водата. Да! Така беше сега даже ги чуваше как се плискат, изкочи щастлива и …
…..
…..
?????
!!!!!!
… и заплака, даже вече не се трогна, само се ядоса, отвън си седеше един динозавър и се плацикаше в плиткото мъчейки се да изпълзи право към нейната палатка. На Лили наистина и писна, ако ще умре поне палтката да й оставят, тъпо, но това сигурно обземаше и хората по време на война за „отечеството“. Намери си дватата метални фенера и се приготви да наложи 20 метровия синьо-зелен нещастник подобен на жираф с плавници вместо крака, мухльо мижав! …

to be finished

Издухване

Още една безкрайна нощ. Уж да се приспя, а попаднах на най-тъжния филм на света. Как е възможно един абсолютно непознат човек от другия край на света да преживее абсолютно всичките ми най-кошмарни страхове?

Още една безкрайна нощ. Уж да се приспя, а попаднах на най-тъжния филм на света. Как е възможно един абсолютно непознат човек от другия край на света да преживее абсолютно всичките ми най-кошмарни страхове? Поплаках си, а после обичайното – станах, сипах си прилична доза уиски, пуснах си музика, проверих си всички възможни имейли и акаунти, логнах се във всички възможни месинджъри, написах няколко несвързани изречения в дневника си и накрая примирена седнах да чета.

Напоследък често плача. Дали не съм бременна? Ако не съм, значи е предменструалния синдром. Не знам, все нещо трябва да ми има, не е нормално това, гледам останалите прозорци – почти всичките са тъмни.

Заинатих се да прочета книгата си докрай. Лежах на дивана и докато четях ръката ми се плъзна по корема надолу между бедрата. Истината е, че минаха поне два месеца, откакто за последно се видяхме с Х., но не исках да мисля за него сега. Само това ми липсваше. И все пак… Мобилният ми телефон лежеше безжизнен до мен. Пресегнах се и го взех в ръката си. Тежеше като тухла. Чувала съм нещо подобно и за истинските трупове, че било много по-тежко да носиш труп, отколкото жив човек. Може би е истина, не съм опитвала.

Не знам как, но явно съм успяла някакси да заспя накрая, защото по някое време отворих очи и беше светло. Събудих се зверски гладна. Вече втора седмица бях на нисковъглехидратна диета и тренирах усилено, така че приех със сравнително спокойствие малката танцуваща баничка, която се настани пред очите ми. А уж идеята на тренировките беше именно такава – да ми помогнат да прогоня вредните мисли от главата си. Както и да е. Едвам успях да си измия зъбите и да се оправя. Измих се, като отмествах рязко глава, опитвайки се да погледна зад въртящата се в кръг тестена сладурана.

По пътя към офиса минах през супермаркета и си взех една баничка. Имаше огромна опашка и положих титанични усилия, за да не я изям още преди да съм стигнала до касите. Когато най-накрая стигнах подадох някаква банкнота в пространството пред мен.

– Но защо ми хвърляте така парите?? – обади се касиерката.
– Ооо… Не съм, просто… Извинявайте, мислех, че ги подавам съвсем нормално…

Леко се наведох, за да мога да видя лицето й иззад танцуващата баничка. Жената взе банкнотата и отново се заоплаква:

– Нямате ли по-дребни??

Изведнъж всичкото ми търпение свърши.

– Искаш ли ги или не, кучко!? – изсъсках – Нужно ли е да ти разкажа цялата шибана история на целия си шибан живот, за да проумееш, че наистина трябва да изляза оттук, колкото се може по-бързо??!

Касиерката се сепна. Извадих баничката и най-демонстративно я захапах. В този момент другата баничка – тази, която танцуваше най-нагло пред очите ми цяла сутрин изведнъж се разтвори в нищото и целият свят се разкри пред очите ми с обичайната си непоносима грозота.

Фейсбук на сънищата

Сънувам, че съм си сложил един много свеж статус във Facebook и че двама братя-близнаци ми го like-ват…

Сънувам, че съм си сложил един много свеж статус във Facebook и че двама братя-близнаци ми го like-ват. Не ги познавам, но ми става любопитно и решавам да им чекна профилите. Тогава виждам, че статуса на единия е следният:
„Може да познаваш майка ми, може да познаваш брат ми, но не познаваш мен.“

Любопитството ми се усилва и минавам на профила на другия брат. Виждам, че той си е сложил абсолютно същия статус и все пак – малко по-различен, толкова малко, че в съня си не мога да хвана разликата в думите, а единствено в техния смисъл.

После се събуждам и цял ден се опитвам да си спомня проклетия статус, но така и не успявам. Моля, ако някой от братята прочете този пост, нека ми се обади. Много бих искал да си припомня точните му думи и да се освободя от досадното усещане за нещо недовършено, което ме мъчи.

Ежедневието

Стояхме аз и Ежедневието в кухнята. Ежедневието носеше сиво сако, за което страшно му завиждах, а аз бях по кафяв хавлиен халат и сини чехли. Играехме си на чакане…

Стояхме аз и Ежедневието в кухнята. Ежедневието носеше сиво сако, за което страшно му завиждах, а аз бях по кафяв хавлиен халат и сини чехли. Играехме си на чакане.

Всеки ден аз и той сядахме на масата, аз гледах през прозореца безразлично. Последните петнайсет минути бяхме стояли така, напук, без да си говорим. Вече нямаше смисъл, щом най-накрая можех да го виждам – той знаеше, че няма какво повече да ми каже. Каква ирония е да си Ежедневието. Ако не те разбират – не те виждат, а когато те разберат – вече две думи не можете да си кажете, понеже е ясна същността ти, целта ти, душата ти, душата ми, да, и аз разбирах сега, това беше ГОЛЯМАТА ТАЙНА – да заема мястото му. Стана ми кофти, дори сивото сако не ме блазнеше вече сега, след като разбрах. Бях обречена да ставам всеки ден, с всеки един обикновен човек, да се чудим какво да облече, да ходя с него на работа, да си мисля с него къде да обядва днес, да пазарува. Звучеше ужасно, аз бях прозряла най-ужасната истина, бях в затвора на собственото си знание, не можех да изляза извън него и да правя нищо друго, вече не, не и след като знаех. Погледнах към Ежедневието. Преди се каваше Николай, беше човек и беше съседът от четвъртия етаж. Пиехме ракия всеки вторник и четвъртък, играехме кент купе на масата в кухнятa и си разказвахме мръсни истории. Откога беше и той облечен в този убийствен сив костюм? Защо не бях забелязала Промяната? Толкова ли съм себеобсебена? Явно да, щом още на третия въпрос стигнах до себе си.

Въздъхнах и изгасих цигарата.

„Е хайде, имаме работа да вършим.“

Николай ме погледна бавно и се усмихна. „Обичам, когато играта на роли те възбужда.“