Провалената почивка

Не обичам да спя, докато нещо докосва носа ми, затова, когато умрях и ме сложиха в такъв ужасно тесен ковчег направо побеснях…

Не обичам да спя, докато нещо докосва носа ми, затова, когато умрях и ме сложиха в такъв ужасно тесен ковчег направо побеснях. Капакът слиза толкова ниско над лицето ми, че съвсем леко, почти неосезаемо се допира до носа ми. Излишно е да казвам, че през целия си живот това ме е карало да се чувствам сякаш се задушавам.

Хубаво, знам ще кажете: Ама мъртвите така или иначе не дишат. Какво ми пука какво си мислите? Знам, че е някакво напълно ирационално усещане, породено някога, от някаква наглед незначителна случка от детството ми. И какво от това? Бесен съм и това е факт!

Ще ми се да си мръдна главата леко встрани, но не мога, нали съм мъртъв. Въобще – отвратителна работа. Не спирам и за минутка да проклинам целия свят, но най-вече семейството си. Родителите си, защото не знам какво точно се е случило там отдавна някъде през детството ми, а децата… Ах, тези жалки неблагодарници! Ега пукнете в мъки! Цял живот се трепах за вас! Абе вие израза „Почивай в мир“, чували ли сте го?!

Срамът

Лекотата, с която леля Мария Еулалия раздаваше шамари наляво надясно, както и липсата на всякакъв контрол върху апетита си подсказваха за нестабилното й емоционално състояние…

Лекотата, с която леля Мария Еулалия раздаваше шамари наляво надясно, както и липсата на всякакъв контрол върху апетита си подсказваха за нестабилното й емоционално състояние. Съпругът й – чичо Антонио пък никога не успя да преодолее чувството си за вина за това, че не беше успял да вкара в правия път по-малкия си син – поетът Рейналдо Фуентес.

Срамът започна да се усеща още в ранна детска възраст. Рейналдо странеше от момчетата и обичаше да играе с кукли и да разиграва измислени от самия него пиеси.

Докато детето растеше, чичо Антонио и леля Мария Еулалия трябваше да понасят шушукането на цялото село за това, че синът им бил „птиченце“, демек обратен. Не стига това, а и започна да пише стихове, някои от които бяха отпечатани в местния вестник.

На 18-ия си рожден ден Рейналдо покани приятелите си вкъщи. Съученици от лицея, градски контета и пърхащи с ветрила млади дами скоро изпълниха салона. Младежът застана до витите стълби, които водеха към втория етаж, извади красива облицована в черна кожа табакера и запали цигара. Беше толкова красив, в копринената си риза и тъмносин раиран костюм, че няколко от дамите ахнаха и моментално го пожелаха.

Когато видя сина си да пуши, пред очите на чичо Антонио стана мъгливо. Самият той не разбра как и кога стигна до сина си, хвана го за ревера и му зашлеви звучна плесница пред погледа на смаяните гости. Рейналдо спокойно остави чашата си, слезе по стълбите и напусна дома си завинаги.

Години по-късно, когато чуха вестта за смъртта на сина си, чичо Антонио и леля Мария Еулалия тайно плакаха, но публично никога не показаха скръбта си. Не присъстваха и на откриването на бюста на поета в парка Мансанарес, току до дома им и буквално до последния си дъх не спряха да гонят тълпите от младежи, дошли с цветята си, бутилките вино и китарите да му отдадат почитта си.

Личен архив
Личен архив

Добрият син

Из „Забележителни истории за надарени деца“
Имало едно време в Нова Зеландия едно дете, което поискало от баща си да му купи касичка…

Из „Забележителни истории за надарени деца“

Имало едно време някъде в Европа едно дете, което поискало от баща си да му купи касичка. Детето било още съвсем мъничко, затова баща му купил малка касичка-мишка. Детето скоро я напълнило. Поискало от татко си още една и татко му купил още една касичка, този път малко по-голяма, във формата на прасенце. Детето напълнило и нея.

Таткото се удивил колко бързо детенцето напълнило касичката и този път му купил касичка-крокодил. Но то пак я напълнило! След това купил касички зебра, носорог, жираф и накрая хипопотам. И то пак ги напълнило! Купил касичка слон, но то и нея напълнило. Накрая купил гигантска касичка-син-кит. И детенцето и нея напълнило!

detezaujasiprikaz

В час

Здравей, Лейла! Бях ти дала за домашно да ни разкажеш за Скалата на Рихтер.

Миналия път нямаше шоу, тъй като Лейла прекара уикенда без ток, хваната в капана на мразовитата шистова чепеларска зима. Сега тя ще ни разкаже как започна втория срок и за какво си говориха с класната, г-жа Медведева.

КгМ: Здравей, Лейла! Как прекара ваканцията? Чудесно! Бях ти дала за домашно да ни разкажеш за Скалата на Рихтер.

Лейла се разрови в препълнената си раница, извади от нея една стара снимка и я показа на класната си.

Л: Снимахме я когато бяхме в Дубай на шопинг с тате, мама и братчето ми. Това е Скалата на Рихтер, а на нея е седнал Рихтер. Така каза тати.

Richter

Задавайте своите въпроси към Лейла и всяка събота тя ще отговаря на един от тях.

Какво се случи с Оскар и как това не ни промени

Оскар открива бадемите

Стана девет, а майката на Оскар все още не беше дошла да си го прибере. Решихме, че не е удобно вече да й звъним, затова му подредихме да спи в хола и му оставихме купа бадеми и буркан вода за през нощта. Ние се прибрахме в спалнята да се полигавим малко, че утре ни чакаше тежък ден.

На сутринта от Оскар нямаше и следа. Пуснахме домашния електронен дневник, ето какво беше записал той:

2204 – Оскар открива бадемите и почва да цели с тях фикуса
2206 – Оскар уцелва фикуса
2209 – Оскар уцелва повторно фикуса, след което изсипва всички останали бадеми на пода
2211 – Оскар пикае във фикуса
2214 – Оскар облича фикуса в дамски халат
2216 – Фикусът пада
2218 – Оскар сяда до дивана и почва да удря възглавниците с ръка, като се опитва да вдиша излезлия прах
2220 – Оскар сваля възглавниците от дивана и прави от тях кула
2223 – Котаракът влиза в хола
2224 – Котаракът е на върха на кулата, уплашен е
2226 – Оскар уцелва котарака с бадем, кулата пада
2228 – Оскар гледа прозореца
2230 – Оскар гледа през прозореца
2233 – Оскар се стряска и затваря бързо прозореца
2234 – Оскар си прави къщичка от възглавничките и се скрива в нея
2249 – Котаракът се престрашава да се разходи, оглежда и души
2250 – Котаракът стига до къщичката, обдушва я, бута я
2250 – Котаракът се разхожда сред разбутаните възглавници
2255 – Котаракът седи на една възглавница и се ближе
2258 – Котаракът заспива
0655 – Мъж по пижама отваря вратата на хола

Тук прекъснахме, защото мъжът ми прави ужасни неща сутрин, за които не искам да знам. Седнахме да пием чай, към осем звъннахме на майката на Оскар. Тя дойде бързо, оправда се нещо и пи с нас чай. Показахме й записа от последния половин час на сина й. След като го изгледа, тя помълча малко, а после помоли да вземе котарака за компенсация. Не се съгласихме, разбира се.

Oscar
© Майката на Оскар

Жаден

– Моля те, Бели, сипи му вода, той ти е братче…

– Моля те, Бели, сипи му вода, той ти е братче.
– Няма! Да си сипе сам!
– Бели! Сипи му, моля те!
– Уфффф… Добре! Хей Марк, много ли си жаден?
– Да.
– Много много ли?
– Да.
– Ужасно много ли?
– Да.
– Перфектно много ли?
– Да.
– Е, добре! Ще ти сипя тогава!

Жаден
© internet

Да нямаш грижи, да стоиш мирно

На сутринта отидох сравнително рано, но деца почти не бяха останали.

Минах покрай училищния пазар още в сряда вечерта, но торбите ми попречиха да вляза, затова отложих за следващия ден. На сутринта отидох сравнително рано, но деца почти не бяха останали. Всичко на всичко имаше четири – три момчета и едно, мисля, момиче.

Момчетата като да имаха някаква роднинска връзка – и трите бяха рижи, високи, с белези на неочаквани за възрастта им места. Огледаха ме дръзко, с добри задни мисли и без никакво явно желание да получат моето одобрение. Но ги харесах, дотук три, казах си.

Четвъртото беше слабо, крехко създание в тясна черна пола и ивичест пуловер. Босо. Приличаше повече на насекомо, отколкото на човек. Не можах да го усетя, заразглеждах го. Пръстите, наклона на главата, коленете – всичко ми даваше основания да мисля, че може да му се разчита. Преместих го в кошницата при другите и тръгнах към къщи, но не ми беше спокойно.

На първия учебен ден класната на Ява ни запозна с другите й съученици, тези, които бяха в класа по разпределение. Ява не им обърна много внимание, гледаше разсеяно и така отговаряше. Когато задължителната част отмина, тя се отдели от мен и потърси близост с избраните. Вече се изясни, че насекомото беше момиче – беше подчертала ноктите си с цвят и разделила косата си на широк път. За мой тих ужас Ява я целуна по челото, застана до нея и ме помоли да ги снимам.

Вечерта я попитах какво мисли за класа.
– Нека говорим за това след шест години! – каза тя и засърба супата си.

Да стоиш мирно

© Фондация Мирна Финландия

Подарък по време на Коледа

Случвало ли ви се е някой да забрави за рождения ви ден? На мен, за съжаление, доста пъти.

Случвало ли ви се е някой да забрави за рождения ви ден? На мен, за съжаление, доста пъти. Имам предвид – някой от близките ми да забрави, другите че не се и сещат – това е ясно. Понякога пък се сещат в последния момент. В такива случаи ми купуват някакъв боклук я от магазина долу, я от бензиностанцията на идване. Ароматизатор, пътна възглавничка, фенерче, бутилка вино – извинете – знам, че виното не е боклук, но все пак аз съм все още дете.

За първи път обаче ми се случваше родителите ми да забравят, че е Коледа.

Какво да ви кажа за родителите ми. Не са лоши, но са малко разсеяни. Иначе са мили, не се караме много. Тая година Коледа се падна в петък. Мама беше излязла някъде пак, а татко се беше затворил в студиото си и репетираше. Чувах стържещите звуци на китарата и измъчените излияния, които излизаха от малката стаичка и не знам защо, но ми ставаше хем тъжно, хем весело. Може би просто такава е неговата музика. Но това е друга тема. Тъкмо се насочих към хладилника, за да си потърся нещо за вечеря и какво да видя: на перваза на прозореца седи едно малко, дребно, коледно човече! Имаше малко бяло лице, с малко, но много червено чипо носле и искрящи от червенина уши, които стърчаха от червената му шапчица. Беше облечено в червени дрешки и стоеше съвсем неподвижно, с поглед вперен в нищото пред себе си.

Приближих се до него и го побутнах леко. Казах му здравей, но то не реагира по никакъв начин. Бутнах го пак, а то просто се премести малко встрани.

– Хей – извиках – Ехоо… – пак нищо.
– Егати апатията – си помислих с известно разочарование. За миг бях повярвал, че това е подарък, изпратен лично от Дядо Коледа, тъй като обективно погледнато наистина бях слушал много.

Изведнъж почувствах нещо. Някъде отвън тъмна сянка се стрелна към прозореца. Чу се пронизителен писък и човечето, както си седеше изведнъж подскочи ужасено. Тъй като съм безстрашен нинджа веднага реагирах. Хванах човечето с едната си ръка, докато с другата нанесох тежък удар с мухобойката по главата на сатанинския прилеп, който ни нападаше. Той се разлетя ужасен. Явно не бе свикнал да среща такъв отпор. Човечето още трепереше в скута ми. Татко ми надникна.

– Какво става?
– Нищо, тате – отвърнах. Не знам защо скрих човечето и от него.
– Добре. Хапни и ела да чуеш нещо.
– Добре, тате.

Каква чудесна Коледа, си помислих, докато галех малкото човече.

Коледно човече
© Basso Pomade

Продавачката на тайни, II

Буреняк нито обичаше да задава въпроси, нито обичаше него да го разпитват…

Част две от три

Буреняк нито обичаше да задава въпроси, нито обичаше него да разпитват. Не го вълнуваха нещата, които вълнуваха повечето от връстниците му. Не го интересуваха нито футбола, нито момичетата, нито учението, нито радио-управляемите самолети. Единственото нещо, което обичаше да прави е да прекарва свободните си часове в една малка и облепена в пурпурни тапети стая в мазето на старата си къща. Никой не знаеше какво крие момчето в нея, но странно защо – всеки искаше да разбере.

Една сутрин Буреняк станал, облякъл се, закусвал и излязъл за училище. Току пред дома си срещнал облечена в черни дрипи прегърбена старица, която го поздравила и му рекла:
– Хей, Буреняк, искаш ли да ти продам една тайна?
– Каква тайна искаш да ми продадеш, бабке? – полюбопитствало момчето.
– Искаш ли да знаеш кой е баща ти?

Буреняк я изгледал леко разочарован.

– Бабке, аз тази тайна не съм я губил, а нарочно я изхвърлих.

Вещицата замигала объркана. Започнала да заеква:

– Но, но, но… как така? Не искаш ли да знаеш??!
– Не, но искаш ли да ти кажа какво наистина искам?
– Да?
– Искам да те превърна в малко бяло котенце!

Очите на бабата, които досега тънели зад мрака на гъстите вежди и парцаливите забрадки се разширили от ужас. Тя моментално се обърнала и закуцукала надолу по улицата, издавайки тихи викове за помощ.

(следва…)

Не се ебавай с Буреняк, I

В днешно време повечето бебета се раждат в нови и хубави болници, където всичко е чисто и има много лекари, които се грижат за тях. Има и такива обаче, които се раждат в усойни и мрачни къщи…

Първа част от три

В днешно време повечето бебета се раждат в нови и хубави болници, където всичко е чисто и има много лекари, които се грижат за тях. Има и такива обаче, които се раждат в усойни и мрачни къщи. Там сводовете са високи, а електричеството слабо и крушките едва смогват да понацапат с жълтата си светлина пространството около себе си.

Именно такъв бе случаят с Буреняк. Нарекоха го така заради навъсения вид, с който се роди. Майка му така и не предложи нещо по-добро.

Буреняк растеше мълчалив и сериозен. Погледът му беше студен и суров, вероятно като този на бащата, когото така и никой не успя да разкрие. И точно в това беше работата, че никой в махалата никога не бе виждал майката на Буреняк да общува с непознати мъже. Носеха се какви ли не слухове, но те или не достигаха до момчето, или то просто не им обръщаше внимание.

Един ден пред училището го причакали няколко деца. Едно от тях му подало лист хартия, на който имало рисунка на голям черен козел.

– Хей, Буреняк, я кажи, дали това не е баща ти? – попитало детето.

Буреняк наистина бил мургав и черноок, но извън това друга прилика между козела и него нямало. Той се приближил до детето и му прошепнал в ухото:

– А ти искаш ли да те превърна в малко бяло котенце?

Очите на малкия хулиган се разширили от страх и всички деца се разбягали ужасени.

(следва…)