Провалената почивка

Не обичам да спя, докато нещо докосва носа ми, затова, когато умрях и ме сложиха в такъв ужасно тесен ковчег направо побеснях…

Не обичам да спя, докато нещо докосва носа ми, затова, когато умрях и ме сложиха в такъв ужасно тесен ковчег направо побеснях. Капакът слиза толкова ниско над лицето ми, че съвсем леко, почти неосезаемо се допира до носа ми. Излишно е да казвам, че през целия си живот това ме е карало да се чувствам сякаш се задушавам.

Хубаво, знам ще кажете: Ама мъртвите така или иначе не дишат. Какво ми пука какво си мислите? Знам, че е някакво напълно ирационално усещане, породено някога, от някаква наглед незначителна случка от детството ми. И какво от това? Бесен съм и това е факт!

Ще ми се да си мръдна главата леко встрани, но не мога, нали съм мъртъв. Въобще – отвратителна работа. Не спирам и за минутка да проклинам целия свят, но най-вече семейството си. Родителите си, защото не знам какво точно се е случило там отдавна някъде през детството ми, а децата… Ах, тези жалки неблагодарници! Ега пукнете в мъки! Цял живот се трепах за вас! Абе вие израза „Почивай в мир“, чували ли сте го?!

Нека знаят

Спирам на 7-8 крачки и се завъртам с цялата показност, която имам.

Стъпките ми бързо потъват в благодатната хладина под арките. Отдясно, вярно до мен, подскача отражението ми в затъмнените прозорци на изпадналата в немилост държавна администрация. Пред мен върви жена, дребна, държи плакати на дълги пръчки с дълго изписани молби. Пътя й пресича една Униформа: коланът е под напрежение, гърдите – високо над главата на дребната женица. Преминавам тихо, слушам всяка дума. Тонът е тежък, заплашителен, сърдит: „Ама аз не Ви ли видях вчера пред Събранието, и сутринта пак оттук минахте, айде стига с тея табелки“. Спирам на 7-8 крачки и се завъртам с цялата показност, която имам. Поглежда към мен заплашително. Нека знае, че го виждам, нека знае, че го чувам.

Криволичещите пътеки на изкуството

Преди 100 години художниците нямаше как да знаят за мрачното бъдеще, което ги очаква…

Преди 100 години художниците нямаше как да знаят за мрачното бъдеще, което ги очаква. Сега картините са вече живи същества и става все по-трудно да се държат в подчинение.

Последно измислиха да слагат на всяка една от тях по един голям шестограмен болт, който навиват в зависимост от сериозността на случая. Картините обаче скоро се научиха да изпускат подобна на кръв червена боя през него и да развалят първоначалната концепция на художниците.

Тогава те започнаха да монтират все по-големи болтове, толкова големи, че можеха да бъдат навивани единствено с помощта на огромни манивели. Кръвта продължи да се лее и в монотонността на мъченията артистите започнаха да стават небрежни и занемариха детайла. Картините все повече заприличаха на неразбираеми, безформени мацаници.

Въпреки всичко все още се намират ценители, готови да платят баснословни суми за този или онзи шедьовър, но вълната от недоволство продължава да расте и влиянието на активистите, прокламиращи свобода и равноправие за картините се задълбочава, така че в скоро време не бих се учудил на самите картини да бъде позволено да се пресъздават сами, както и сами да решават дали да се продават и за колко.

Bloody painting

Пътят на калта

По качеството на „теракотата“ можеш да съдиш за свещеника и паството…

„Кал да ядеш!“- викна подире ми дядото. Аз се прибрах разплакан, но майка ми се разсмя и ми обясни, че това е благословия, а не проклятие. Седнах в скута й и тя ми обясни що е „теракота“. Да ви разкажа накратко и аз…

„Теракота“ е когато младите от втори етаж не чуват какво им викат старите от двора. И то не винаги, а само при лошо, кално време. Тогава звукът се стеле ниско, затова недочуват; има „теракота“.

В православната традиция „теракота“ се казва на прага пред църквата. По качеството на „теракотата“ можеш да съдиш за свещеника и паството.

„Стара теракота“, пък, викат на черпака за боб. И пак като църковния – ако е качествена, значи домакинята често е пробвала гозбите, защото не може да им устои.

Имаме случаи на „теракота“ и при вълците, в северното полушарие. Наблюдавано е и описано от академик Лихачов преди да подаде оставка. „Вълците“- пише Лихачов – „зиме спят по-дълго, заради фазите на Слънцето. И като се размърдат напролет имат засилена нужда от вода. Но понеже снегът се топи и реките преливат, вълчите водоизточници пресъхват – заради кръговрата на водата – и вълците се принуждават да ближат дъната им в продължение на часове. Местните ловци наричат тези излъскани дъна „теракота“ и по тях се ориентират за броя и състава на вълците в района“.

А числеността на вълците намалява, уви!

Теракота

Срамът

Лекотата, с която леля Мария Еулалия раздаваше шамари наляво надясно, както и липсата на всякакъв контрол върху апетита си подсказваха за нестабилното й емоционално състояние…

Лекотата, с която леля Мария Еулалия раздаваше шамари наляво надясно, както и липсата на всякакъв контрол върху апетита си подсказваха за нестабилното й емоционално състояние. Съпругът й – чичо Антонио пък никога не успя да преодолее чувството си за вина за това, че не беше успял да вкара в правия път по-малкия си син – поетът Рейналдо Фуентес.

Срамът започна да се усеща още в ранна детска възраст. Рейналдо странеше от момчетата и обичаше да играе с кукли и да разиграва измислени от самия него пиеси.

Докато детето растеше, чичо Антонио и леля Мария Еулалия трябваше да понасят шушукането на цялото село за това, че синът им бил „птиченце“, демек обратен. Не стига това, а и започна да пише стихове, някои от които бяха отпечатани в местния вестник.

На 18-ия си рожден ден Рейналдо покани приятелите си вкъщи. Съученици от лицея, градски контета и пърхащи с ветрила млади дами скоро изпълниха салона. Младежът застана до витите стълби, които водеха към втория етаж, извади красива облицована в черна кожа табакера и запали цигара. Беше толкова красив, в копринената си риза и тъмносин раиран костюм, че няколко от дамите ахнаха и моментално го пожелаха.

Когато видя сина си да пуши, пред очите на чичо Антонио стана мъгливо. Самият той не разбра как и кога стигна до сина си, хвана го за ревера и му зашлеви звучна плесница пред погледа на смаяните гости. Рейналдо спокойно остави чашата си, слезе по стълбите и напусна дома си завинаги.

Години по-късно, когато чуха вестта за смъртта на сина си, чичо Антонио и леля Мария Еулалия тайно плакаха, но публично никога не показаха скръбта си. Не присъстваха и на откриването на бюста на поета в парка Мансанарес, току до дома им и буквално до последния си дъх не спряха да гонят тълпите от младежи, дошли с цветята си, бутилките вино и китарите да му отдадат почитта си.

Личен архив
Личен архив

Добрият син

Из „Забележителни истории за надарени деца“
Имало едно време в Нова Зеландия едно дете, което поискало от баща си да му купи касичка…

Из „Забележителни истории за надарени деца“

Имало едно време някъде в Европа едно дете, което поискало от баща си да му купи касичка. Детето било още съвсем мъничко, затова баща му купил малка касичка-мишка. Детето скоро я напълнило. Поискало от татко си още една и татко му купил още една касичка, този път малко по-голяма, във формата на прасенце. Детето напълнило и нея.

Таткото се удивил колко бързо детенцето напълнило касичката и този път му купил касичка-крокодил. Но то пак я напълнило! След това купил касички зебра, носорог, жираф и накрая хипопотам. И то пак ги напълнило! Купил касичка слон, но то и нея напълнило. Накрая купил гигантска касичка-син-кит. И детенцето и нея напълнило!

detezaujasiprikaz

Румънката

Случило се веднъж една майка…

Румъния

Понякога хората като тупат през прозорците си, се случва да изтупат нещо с все праха. Шалове, ключове, ценни монети – какво ли не пада. И горко ти, ако си на висок етаж, навън е нощ и зима и не си падаш по неприятностите – просто забрави!

Случило се веднъж една майка в Румъния да изтупа така, неволно, бебето си. Станало така: събрала на четири завивката на бебето, навела се през прозореца и я изтупала. А бебето било вътре. Как не забелязала, че е вътре? Ами просто! – то било много малко. И леко. Толкова леко, че – както се разбира – все още не е паднало. Вятърът го подхванал и го понесъл. Майката го видяла, чак когато малкото му бяло тяло се откроило на асфалта на паркинга зад градинката. Ясно й станало, че вече било късно да направи каквото и да е, затова си направила кафе и седнала да помисли дали случилото се е загуба или напротив. Защото румънските майки са много пресметливи, затова се замислила. И понеже не могла да прецени правилно ситуацията, като си допила кафето, скочила от същия този прозорец.

Какво се е случило с нея не знаем. Дали е последвала детето си из въздушните пространства или пък се е размазала под прозореца по неприятен начин – не ни е известно. Знаем само, че не е била толкова лека като детето си. Ако някой от вас знае нещо повече, моля да ни пише!

Осем години по-късно

– Здравей, Уил. Хулия е.

– Здравей, Уил.
– Кой се обажда?
– Хулия е.
– Мисля, че имате грешка, не познавам никаква Хулия.
– Живеем заедно от 8 години.
– Невъзможно, живея с майка си.
– Имаме деца!
– Така ли? И колко?

Котетата

Дъщеря ми се навела през балкона…

Гледам дъщеря ми се навела през балкона, рони хляб.

– Какво правиш бе, Еди?
– Храня котетата долу.
– Е с хляб ли?
– Не, с гълъби.

Явно все пак ги учат на нещо в училище…

Куката

Михаил приключи долните два етажа…

За две години ремонт, Михаил приключи долните два етажа и довършваше третия. Первазът беше поръбен с бодлива тел, прозорците – матирани, оставаше му само да смени куката. Михаил сложи ръце на кръста и я изгледа за да я прецени…

Отгоре куката го гледаше надменно и някак еднооко. Михаил й метна едно въже през врата и тръгна да се катери към нея. Тя го почака да я доближи и се поклони.

Михаил сега е в болница, за ремонт на задник и лакът. А куката се наду, блесна на октомврийското слънце и вече не дава и гълъб да я оака.

Мишо