Аз съм трето поколение китаец. Баба и дядо дошли първи, когато били едва двадесетгодишни. Не дошли сами, с тях били и леля Хуанита, чичо Хуанито, дон Хуан и малкия Перкеле, изобщо цялото село се пренесло.

Мексиканският произход не e проблем, поне за нас, младите. Доколкото съм чувал от тате и те не са страдали много, само малко са им се подигравали в казармата заради акцента, но пък за мустаците и конския поглед са им завиждали. За тяхното поколение най-трудното било раздвоението – за родителите си били мексиканци, а за приятелите и колегите – китайци. Ние това не сме го преживяли.

След училище, започнах работа на една автобусна спирка – упътвам пътниците за качване, слизане и обща култура. Харесвам си работата, не се оплаквам. Пак ме питате дали лесно сме се интегрирали. Нали ви казвам, ние сме си интегрирани по рождение – Пресвета Дево, благодаря ти! – и сме си… китайци сме си. Работим заедно, заедно тичаме в парка, децата ни растат заедно, китайци сме.

Ето ви пример – когато избухна големия пожар в библиотеката преди две години, някои от по-старото поколение ни казваха да стоим настрана, да се пазим, че това не е наше дело. Но ние, заедно с всички, се включихме в гасенето – носихме вода, поливахме, кълняхме, изнасяхме книги… Справихме се чудесно. Още си спомняме за този ден, като говорим с приятели.

Дали мисля за емиграция? Не, не мисля. Знам, времената са тежки, но ще се справим. Справяли сме се досега, ще се справим и занапред. Обичам Мексико, даже мечтая да ида един ден дотам и да видя страната с очите си, но при все това се чувствам китаец. Това мога да ви кажа. Лек ден и на вас!