Пътят на калта

По качеството на „теракотата“ можеш да съдиш за свещеника и паството…

„Кал да ядеш!“- викна подире ми дядото. Аз се прибрах разплакан, но майка ми се разсмя и ми обясни, че това е благословия, а не проклятие. Седнах в скута й и тя ми обясни що е „теракота“. Да ви разкажа накратко и аз…

„Теракота“ е когато младите от втори етаж не чуват какво им викат старите от двора. И то не винаги, а само при лошо, кално време. Тогава звукът се стеле ниско, затова недочуват; има „теракота“.

В православната традиция „теракота“ се казва на прага пред църквата. По качеството на „теракотата“ можеш да съдиш за свещеника и паството.

„Стара теракота“, пък, викат на черпака за боб. И пак като църковния – ако е качествена, значи домакинята често е пробвала гозбите, защото не може да им устои.

Имаме случаи на „теракота“ и при вълците, в северното полушарие. Наблюдавано е и описано от академик Лихачов преди да подаде оставка. „Вълците“- пише Лихачов – „зиме спят по-дълго, заради фазите на Слънцето. И като се размърдат напролет имат засилена нужда от вода. Но понеже снегът се топи и реките преливат, вълчите водоизточници пресъхват – заради кръговрата на водата – и вълците се принуждават да ближат дъната им в продължение на часове. Местните ловци наричат тези излъскани дъна „теракота“ и по тях се ориентират за броя и състава на вълците в района“.

А числеността на вълците намалява, уви!

Теракота

Румънката

Случило се веднъж една майка…

Румъния

Понякога хората като тупат през прозорците си, се случва да изтупат нещо с все праха. Шалове, ключове, ценни монети – какво ли не пада. И горко ти, ако си на висок етаж, навън е нощ и зима и не си падаш по неприятностите – просто забрави!

Случило се веднъж една майка в Румъния да изтупа така, неволно, бебето си. Станало така: събрала на четири завивката на бебето, навела се през прозореца и я изтупала. А бебето било вътре. Как не забелязала, че е вътре? Ами просто! – то било много малко. И леко. Толкова леко, че – както се разбира – все още не е паднало. Вятърът го подхванал и го понесъл. Майката го видяла, чак когато малкото му бяло тяло се откроило на асфалта на паркинга зад градинката. Ясно й станало, че вече било късно да направи каквото и да е, затова си направила кафе и седнала да помисли дали случилото се е загуба или напротив. Защото румънските майки са много пресметливи, затова се замислила. И понеже не могла да прецени правилно ситуацията, като си допила кафето, скочила от същия този прозорец.

Какво се е случило с нея не знаем. Дали е последвала детето си из въздушните пространства или пък се е размазала под прозореца по неприятен начин – не ни е известно. Знаем само, че не е била толкова лека като детето си. Ако някой от вас знае нещо повече, моля да ни пише!

Котетата

Дъщеря ми се навела през балкона…

Гледам дъщеря ми се навела през балкона, рони хляб.

– Какво правиш бе, Еди?
– Храня котетата долу.
– Е с хляб ли?
– Не, с гълъби.

Явно все пак ги учат на нещо в училище…

Куката

Михаил приключи долните два етажа…

За две години ремонт, Михаил приключи долните два етажа и довършваше третия. Первазът беше поръбен с бодлива тел, прозорците – матирани, оставаше му само да смени куката. Михаил сложи ръце на кръста и я изгледа за да я прецени…

Отгоре куката го гледаше надменно и някак еднооко. Михаил й метна едно въже през врата и тръгна да се катери към нея. Тя го почака да я доближи и се поклони.

Михаил сега е в болница, за ремонт на задник и лакът. А куката се наду, блесна на октомврийското слънце и вече не дава и гълъб да я оака.

Мишо

В сянката

На края на града, под едно дърво…

На края на града, под едно дърво, висеше човек. Обесиха го преди три дни, за дългове. На ревера му защипаха бадж с надпис „Вас ви обслужва“ и под него – последното име, под което беше известен. Последният дъжд обезмисли тази нелепа шега.

В сянката на обесения се беше изтегнал млад дявол. Той видимо нехаеше за съдбата и миризмата на нещастника, но пресметливо отчиташе движението на слънцето и се местеше със сянката при първите признаци на дискомфорт. Време за отдих.

Това, което му развали спокойствието беше нетипичен за полето шум, който се появи по някое време след пладне. Автомобил. Дяволът се покатери по дървото, спотаи се на по-висок клон и зачака.

Автомобилът спря с премерена маневра току под обесения. От него слязоха двама мъже, които разговаряха възбудено. По-младият се качи на капака и доближи висящия с гримаса на прекалена погнуса. Внимателно откачи баджа, подаде го на другаря си, а на негово място с парче гипс изрисува що-годе правилна мишена. Доволен, той скочи от капака и двамата се качиха в автомобила и отпрашиха, само за да спрат отново на около 200 метра от дървото. Отново слязоха, този път – с пушки в ръка.

Пръв стреля по-младият, изстрелът му отиде по дяволите. Беше ред на другия. Той се прицели леко театрално и стреля. Тялото се разклати! Последваха моменти на перчене, беше отново ред на по-младия. Той също уцели и двамата се приближиха към дървото за да проверят кой е бил по-точен. По-точен се оказа дяволът.

Tree

G

Хора като хора, всичко си е съвсем като тука!

-…и попаднах на място където всички се казват Гвендолин!
-Всички?
-Всички, копеле. Всички. Мъжете, жените, котките…
-И к’во? Ако излезеш на улицата и извикаш „ГВЕНДОЛИН!“, всички гледат към тебе?
-Да! Как мислиш, че разбрах за това, че така се казват?! Минах по моста и на другия край някаква бакалия. Прочетох надписа тихо, уж само на себе си, и изведнъж – всички ме зяпат.
-Гвендолин! Ама име! Какво е, как пък точно това?
-Не знам – руско май…
-Ама руснаци ли са?
-Абе к’ви руснаци, бе! Хора като хора, всичко си е съвсем като тука!
-Лудница! И колко време изкара там?
-Два дена, от вторник до четвъртък. Вчера се прибрах, фактически.
-Много малко, бе!
-Абе те ме изгониха! Аз…
-Ха-ха-ха! Верно ли, бе?
-Да! Аз още на втория час…

G

Грешката на пазача

Вярно, Ники ми е приятел…

Слязох до долу да обърна внимание на пазача да не пуска повече в офиса хора с меч. Вярно, Ники ми е приятел, но пазачът не го е пуснал заради това – откъде да знае, че ми е приятел?! Просто се е уплашил, предполагам. Също както и колежките, дето изпочупиха огледалата и спекоха тонера с викове! Нормална човешка реакция, мисля. Отделно, дето Ники беше и гол…

меч

Снимки на Хектор – най-старото куче на света

На село при леля Анастасия, 15.VII.1965г.

Куба, 1962-ра. Хектор на 6 седмици, Лени го държи. С бухалката е Савичевич.

Hector, La Habana, 1962

На село при леля Анастасия, 15.VII.1965г.

Хектор, при леля Анастасия, 1965

При доктора – задължителната проверка по време на Градинската криза.

Хектор, при доктора

Декември, 1980г. – за първи път на Балтийско море.

Хектор, Балтийско море, 1980

Декември, 1980г. – С Хектор в парка Фридрих Велики.

Хектор в парка

Май, 1994г. – на посещение при леля Анастасия.

Хектор, при леля Анастасия, 1994

Първият ден на новия век! – Пърт, Австралия, 2000г.

Хектор, Перт, 2000

Честит 50ти рожден ден, момчето ми!!!

Хектор на 50

Теснолинейка

Ще удължим Линията на Щастието…

Надвесил се е над мен:

– Отпуснете се! Поставете ръката тука, така. Сега ще я стегна лекичко. Да повторим – ще повдигнем Линията на Сърцето, ще удължим Линията на Щастието, ще разсеем няколко зловредни трапчинки, накрая – ще приближим Съдбовния хълм до този на Волята и сме готови. Нали така?

– Да.- губя съзнание.

Ето ме пак. Гледам лампите горе и внимавам да не се движа. Ръката ми е все така вързана, както и цялото тяло. Мигам няколко пъти за да проверя дали ме боли глава от упойката, май не. Каня се да се порадвам на това, което ме чака, но дочувам иззад вратата:

– Ех, защо не си е взел застраховка тоя?! Клъцнали сме му Линията на Здравето.
– Еми да е мислил. Колко имаме още днес?

Какво да правиш… Съдба!

црна рка
© Клиника Два мозъка

Две врати

Почукай!

-Това е. Почукай!
-На тази ли?
-Да.

Чук-чук.

-Не отваря.
-Опитай пак!

Чук-чук.

-Нц. Явно го няма.
-Тук е, видях го да се прибира.
-Може да е излязъл.
-Може.
-Ще пробвам още един път.

Чук-чук-чук.

Този път вратата се отваря.
Показва се млад господин, облечен, сънен.
Изглежда ни един по един и пита неопределено:

-Мен ли търсите?
-Добро утро! Нали Вие сте…

Влиза си и тръшва вратата. Ние – в антракт.

-Да почукам ли пак?
-Май няма смисъл. Да дойдем пак утре.
-Едва ли ще е по-различно.
-Така е. Да пробваме на другата врата.

Десет стъпки надясно. Чук-чук.

На вратата – господинът от първата врата. Ние – в шаш.

-Извинявайте, имаме грешка.

Тогава се отваря първата врата и се показвам аз!
Гледам известно време как се отдалечавамe с другия
и след това се прибирам.