Индиго

Джон Лури се люлееше на стола:

Аз съм малко дървено човече
В гора от латекс
В гора от латекс
Аз съм малко
Пи-ба-би-би-ба
Аз съм…

Някой мина под прозореца. Беше Скъперника – единственият човек в Града, който върви пеша в този час на нощта. Оставяше зад себе си диря от светнати прозорци – новите един по един се показваха да разберат кой, the fuck, ги буди час преди алармата.

Джон Лури загаси и се приготви:

Деветдесет
От мен
И от теб
Деветдесет
Или деветнадесет
Нощи
Нощи не спя

Таксито подмина Скъперника и недоволно спря. От него се изсипаха няколко гримирани маймуни, последната плати и затвори грубо. Псувни изпълниха купето, а в затворен обем те са неефективни. Пауза.

Скъперника се обърна и ги видя. Не отиваше на добре разходката. Той влезе в първия клуб, който видя от тази страна на улицата, маймуните го последваха.

Преди да започна
Този концерт
Искам да го посветя
На себе си
На своите приятели
Не вярвате ли?
Ха!
Този
Как беше? Концерт, да
Този концерт
Е за милите ми
Благодаря
„Малки радости“

Маймуните си поръчаха кана Newcastle. Скъперника седна на тяхната маса. Сърцето му се изпълни с безадресно уважение и го заболя глава.