Нека знаят

Спирам на 7-8 крачки и се завъртам с цялата показност, която имам.

Стъпките ми бързо потъват в благодатната хладина под арките. Отдясно, вярно до мен, подскача отражението ми в затъмнените прозорци на изпадналата в немилост държавна администрация. Пред мен върви жена, дребна, държи плакати на дълги пръчки с дълго изписани молби. Пътя й пресича една Униформа: коланът е под напрежение, гърдите – високо над главата на дребната женица. Преминавам тихо, слушам всяка дума. Тонът е тежък, заплашителен, сърдит: „Ама аз не Ви ли видях вчера пред Събранието, и сутринта пак оттук минахте, айде стига с тея табелки“. Спирам на 7-8 крачки и се завъртам с цялата показност, която имам. Поглежда към мен заплашително. Нека знае, че го виждам, нека знае, че го чувам.

Криволичещите пътеки на изкуството

Преди 100 години художниците нямаше как да знаят за мрачното бъдеще, което ги очаква…

Преди 100 години художниците нямаше как да знаят за мрачното бъдеще, което ги очаква. Сега картините са вече живи същества и става все по-трудно да се държат в подчинение.

Последно измислиха да слагат на всяка една от тях по един голям шестограмен болт, който навиват в зависимост от сериозността на случая. Картините обаче скоро се научиха да изпускат подобна на кръв червена боя през него и да развалят първоначалната концепция на художниците.

Тогава те започнаха да монтират все по-големи болтове, толкова големи, че можеха да бъдат навивани единствено с помощта на огромни манивели. Кръвта продължи да се лее и в монотонността на мъченията артистите започнаха да стават небрежни и занемариха детайла. Картините все повече заприличаха на неразбираеми, безформени мацаници.

Въпреки всичко все още се намират ценители, готови да платят баснословни суми за този или онзи шедьовър, но вълната от недоволство продължава да расте и влиянието на активистите, прокламиращи свобода и равноправие за картините се задълбочава, така че в скоро време не бих се учудил на самите картини да бъде позволено да се пресъздават сами, както и сами да решават дали да се продават и за колко.

Bloody painting

Рицар

Пузирьов покани Алексей Алексеевич в едно кафене, почерпи го с истинско кафе и дъвчейки баничка, му заразправя за някаква оплетена работа. Алексей Алексеевич разбра само това, че и той трябва да направи нещо, за да получава от Пузирьов скъпоценни хранителни продукти.

Днес Хер Макаренко ще ви запознае с една класика в жанра „Класика“ от обичания от него Даниил Хармс. Поводът е уместен, времето – мъгливо.

Алексей Алексеевич Алексеев беше истински рицар. Така например веднъж, като видя от трамвая как една дама се спъна в бордюра и изпусна стъкления абажур за настолна лампа, който тутакси се счупи, Алексей Алексеевич в желанието си да помогне на тази дама реши да се пожертва, скочи от трамвая в движение, падна и си разцепи муцуната в един камък. Друг път, като видя как, докато прескачаше оградата, една дама си закачи полата за пирон и не можеше да помръдне ни напред, ни назад, Алексей Алексеевич така се разтревожи, че от вълнение си изби с език два предни зъба. С една дума, Алексей Алексеевич беше истински рицар, при това не само спрямо дамите. С изумителна лекота той можеше да пожертва живота си за Вярата, за Царя и Отечеството, което и доказа през 14-а година, в началото на германската война, когато с вик „За Родината“ се хвърли от прозореца на третия етаж. Остана жив по някакво чудо, като се отърва с незначителни контузии, и като изключително ревностен патриот скоро след това беше изпратен на фронта.

На фронта Алексей Алексеевич се отличи с небивало възвишени чувства и всеки път, докато произнасяше думите знаме, фанфари или дори само еполети, по лицето му пробягваше сълза на умиление.

През 16-а година той беше ранен в слабините и отзован от фронта.

Като инвалид I група Алексей Алексеевич беше пенсиониран и се възползва от свободното си време, за да излее на хартия патриотичните си чувства.

Веднъж, докато си говореше с Константин Лебедев, Алексей Алексеевич изрече любимата си фраза: „Пострадах за родината и загубих мъжествеността си, но съществувам поради силата на убеждението на своето задно подсъзнание.“

— Глупак! — рече Константин Лебедев. — Най-голяма услуга на страната може да направи само ЛИБЕРАЛЪТ.

Необяснимо защо тези думи се загнездиха дълбоко в душата на Алексей Алексеевич и ето че през 17-а година той вече се наричаше либерал, пострадал с мъжките си атрибути за отечеството.

Алексей Алексеевич прие революцията с възторг, макар че беше лишен даже от пенсия. Известно време Константин Лебедев го снабдяваше с тръстикова захар, шоколад, консервирана сланина и булгур. Но когато Константин Лебедев изведнъж изчезна в неизвестна посока, на Алексей Алексеевич му се наложи да излезе на улицата и да проси милостиня. Отначало Алексей Алексеевич протягаше ръка и казваше: „Дайте, за Бога, на пострадалия с мъжкото си достойнство за отечеството.“ Но това нямаше успех. Тогава той смени думата „отечество“ с думата „революция“. Но и това нямаше успех. Тогава Алексей Алексеевич съчини революционна песен и щом видеше на улицата човек, способен според него да даде милостиня, правеше стъпка напред и с гордо вдигната глава запяваше:

На барикадите
ний всички ще излезем!
За свободата
ще осакатеем и умрем!

И буйно, по полски потропвайки с ток, Алексей Алексеевич протягаше шапка и казваше: „Дайте милостиня, за Бога.“ Това помагаше и той рядко оставаше гладен.

Всичко вървеше добре, но ето че през 22-ра година Алексей Алексеевич се запозна с някой си Иван Иванович Пузирьов, който търгуваше с олио на Сенния пазар. Пузирьов покани Алексей Алексеевич в едно кафене, почерпи го с истинско кафе и дъвчейки баничка, му заразправя за някаква оплетена работа. Алексей Алексеевич разбра само това, че и той трябва да направи нещо, за да получава от Пузирьов скъпоценни хранителни продукти. Алексей Алексеевич се съгласи и Пузирьов веднага, един вид като поощрение, му напъха под масата две пакетчета чай и кутия цигари „Раджа“.

От този ден Алексей Алексеевич всяка сутрин отиваше на пазара при Пузирьов, получаваше от него някакви документи с нечетливи подписи и безброй печати, вземаше си шейната, ако беше зима, или ръчната си количка, ако беше лято, и потегляше според указанията на Пузирьов към разни учреждения. Там показваше документите и получаваше някакви сандъци, които натоварваше на шейната или количката си и вечерта доставяше в жилището на Пузирьов.

Но веднъж, докато Алексей Алексеевич влачеше шейната си към дома на Пузирьов, към него се приближиха двама души, единият от които с военен шинел, и го попитаха: „Вие сте Алексеев, нали?“ След това качиха Алексей Алексеевич в автомобил и го закараха в затвора.

Алексей Алексеевич не разбра нищо от разпитите и през цялото време повтаряше, че е пострадал за революционната родина. Въпреки това беше осъден на десет години заточение в северните части на родината. Като се върна през 28-а в Ленинград, Алексей Алексеевич се захвана с предишния си занаят. Застанал на ъгъла на булевард „Володарски“, той гордо вдигна глава, потропна с ток и запя:

На барикадите
ний всички ще излезем!
За свободата
ще осакатеем и умрем!

Но още преди да го допее за втори път, беше откаран в закрит автомобил някъде по посока на Адмиралтейството. Повече не го видяха.

Та това е кратката повест за живота на доблестния рицар и патриот Алексей Алексеевич Алексеев.

Промяната

Току що се обадих на Гогата да му кажа. Ще ни избият.

Току що се обадих на Гогата да му кажа. Ще ни избият. Днес го разбрах. При следващата Промяна ще дойдат през нощта в черните си коли, ще заудрят с юмруци по вратата и ще изрекат ужасните си думи: Арестувани сте!

Няма смисъл да питаш защо, за какво, да се чудиш „защо точно аз?“. Ще ни натикат по арести, ще ни разпратят по затвори и лагери, ще ни измъчват с железни обръчи, клещи и киселина. Ще ни изтребят. Чудо трябва да стане за да ни пропуснат.

Как разбрах ли? Много е просто. Проблемът не е в партийните кадри, нито в идеолозите, а в обикновените хора и неосъзнатият им, животински инстинкт за самосъхранение. Дарвин още навремето го е формулирал. Нарича се естествен подбор. Оцеляват най-приспособените. Ето затова именно става въпрос: ще живееш ли или ще умреш? Ще измъчваш или ще бъдеш измъчван. А ние Гога, прекалено много обичаме хората. Прекалено жалим за тях. Остави ти идеите ни, дори само заради това, че не сме способни да им причиним зло, дори само заради това ще ни избият.

Промяната
© Miss Magnolia Thunderpussy

Самживот

Някъде от дъното на входа в улицата нахлу аромат на печено кафе — истинско кафе, не кафе „Победа“. Ройстън неволно замря. Може би за секунда-две се върна в полузабравения свят на детството си…

Самживот
© Apple (RIP SJ)

Някъде от дъното на входа в улицата нахлу аромат на печено кафе — истинско кафе, не кафе „Победа“. Ройстън неволно замря. Може би за секунда-две се върна в полузабравения свят на детството си. После се затръшна врата и ароматът секна внезапно, сякаш звук.

Беше извървял няколко километра по улиците и варикозната му язва пулсираше. За втори път през последните три седмици пропускаше вечер в Колективния център, а това беше безразсъдство, защото присъствията в центъра със сигурност се проверяваха. По принцип партийните членове нямаха свободно време и никога не оставаха сами освен в леглото. Смяташе се, че когато не работят, не се хранят или не спят, те трябва да участват в колективни мероприятия: винаги беше малко рисковано да се занимаваш с нещо, което предполага известно усамотение, дори да се разхождаш сам. В новговор за това имаше дума — самживот, и означаваше индивидуализъм или ексцентричност. Но тази вечер, когато излизаше от министерството, благоуханието на априлския въздух го помами. Не бе виждал небето толкова синьо тази година и изведнъж дългата шумна вечер в центъра, скучните уморителни игри, лекциите, проскърцващото, смазвано с джин другарство му се сториха непоносими. На спирката на автобуса импулсивно зави в обратна посока и заскита из лабиринта на Лондон, първо на юг, после на изток, след това на север; потъваше в непознати улици и нехаеше накъде го водят те.

Хер Макаренко обича: Дж. Оруел

Нова перспектива

По принцип, не правим такива неща, но вие сте ми симпатичен.

– По принцип, не правим такива неща, но вие сте ми симпатичен. – продавачката дръпна голяма, червена ръчка, с глазирано като ябълка червено топче на върха и в долния край на автомата се показа лъскава нова звезда.
– Благодаря – каза той – какво ви дължа?
– Нищо, нали е Коледа? – продавачката се усмихна и показа шест реда идеално остри зъби.
– Весела Коледа тогава!
– Весела Коледа!

– Скъпа, прибрах се, спри климатика, реших проблема.

Фотосинтеза

Най-обичаше да се снима. Снимаше се с непознати, снимаше се сама, снимаше си краката и новия маникюр, а ако в селското кафе минаваха лятно време туристи и се снимаха пред витрината, тя моментално заставаше…

Най-обичаше да се снима. Снимаше се с непознати, снимаше се сама, снимаше си краката и новия маникюр, а ако в селското кафе минаваха лятно време туристи и се снимаха пред витрината, тя моментално заставаше от вътрешната страна на стъклото и позираше над главите им.

Понякога, ако й се отдадеше възможност да се окаже в чужд град с голяма забележителност, седеше само там – нито ядеше, нито пазаруваше, даже не обикаляше по-далеч от първата попаднала забележителност, стоеше отпред и тичаше запотена от човек на човек, да се убеди, че няма да пропусне да е на някоя снимка.

Дните, в които пътуваше бяха тежки. Едно време, когато хората пътуваха с автобус, се снимаха много вътре – прекарваха цели дни, ставаха приятели… Но сега, в самолета, всички спяха.

Накрая се ядоса. Започна работа в едно фотографско студио и взе да монтира във всяка снимка по един свой усмихнат изпъчен портрет в цял ръст пред Айфеловата кула. Най се дразнеше на вица за блондинките и светкавиците, нали го знаете, защо блондинките се усмихват когато има светкавици, защото си мислят, че ги снимат. Беше грубо да се прави виц от това, на всеки му се случва да се обърка, освен това когато това се случи, тя беше прекарала особено тежък ден в тичане пред Райхстага!

Ще те намеря, където и да си

Сервитьорката накичена с едри нанизи от миди танцуваше до нея върху бара, а барманът се беше зазяпал в извивките на корема й…

Сервитьорката накичена с едри нанизи от миди танцуваше до нея върху бара, а барманът се беше зазяпал в извивките на корема й. Лили се нацупи от липсата на внимание и си свали горнището на банския, но това май на никого не направи впечатление. Смъкна босите си карака шумно от стола и затупурка по дървения под надолу към морето. Притича по горещия пясък и с плисък се метна с главата надолу в спокойната вода… половин секунда по-късно излезе покрита с водорасли и кисела физиономия, една медуза да има в морето и тя ще свърши в нейния бански. Свали си долнището с рязко движение и махна малката лепкава нахалница. Усети тишината настъпила по цялата плажна ивица, усети стотиците погледи впити в нея, вдигна глава и трескаво се опита да разбере причината за внезапното, вече нежелано внимание на всички върху нея. Мамка му! Опашката й се беше показала отзад, мамка му! В замръзналото удивление на тълпата, барманът прескочи с една ръка плота и се затича към нея по пясъка с нечовешка грация. По пътя натисна нещо около гърдите си и кожата му се разцепи, зелена и блестяща под августувското слънце. Лили беше щастлива, махна с опашчица и двамата заплуваха заедно към шамандурата.

Видове

Лежах на пода в изтощение. Съществото се приближи до мен по въздуха и застана на около две педи от лицето ми – най-идеалната кръгла форма, която някога съм виждал…

Лежах на пода в изтощение. Съществото се приближи до мен по въздуха и застана на около две педи от лицето ми – най-идеалната кръгла форма, която някога съм виждал.

Все още ме болеше главата от пиянството снощи. „Излекувай ме“, се опитах да му внуша, но то ми даде да разбера, че не лекува по този начин. Защо дойде тогава точно при мен, защо точно сега? Знаеш ли въобще от какво имам нужда?

Съществото е като стъклена топка, в която са събрани хиляди преливащи цветове. По начина, по който ги променя разбирам какво ми казва. Лошо ми е. Поглеждам го и му казвам: „Прегърни ме“. То застава над голия ми корем и започва да свети в червено. Усещам топлина и внезапен прилив на спокойствие. „Не мисли“, чувам в главата си.

Не знам колко време е минало. Може би съм заспал, защото ми се присъни дълга маса, с насядали деца, всичките облечени еднакво и хранещи се тихичко под нечий надзор. Едно дете обаче изведнъж леко се залюлява и пада назад със стола си. Стряскам се, сякаш аз съм този, който пада. Надигам глава. Съществото се е свило между краката и корема ми.

Ти не разбираш, аз нямам нужда от всички тия магии. Искам просто някой да ме прегърне, да ме стисне силно.

Съществото направи нещо. Завибрира едва доловимо и цветовете отново се разляха по вътрешностите му. Свих се отново на кълбо и затворих очи. Появи се отново дългата маса с децата. Столът на падналото дете започна бавно да се вдига нагоре, сякаш някой връщаше ленатата наобратно. Чух хлопване и всичко отново се подреди. Децата се хранеха тихо, построени в две редици върху дълга маса. Някъде извън кадър, прав, в дъното на залата някой следеше храненето да протича без произшествия.

Пуофесия пилятел

В детската гадина бяхме без логопед. Една тайфа без никакво „р”. На въпосите „Какъв искаш да станеш? Защо?”, отговаляхме…

В детската гадина бяхме без логопед. Една тайфа без никакво „р”. На въпосите „Какъв искаш да станеш? Защо?”, отговаляхме:

Вела: Пуофесия космонавт. Да ловя дупки в планетата Майс.

Ники: Малкучник. За да пъскам улиците и да стават моки локи.

Ели: Искам да съм Ели. Затова защото не знам.

Аз: Искам да стана пилятел. Да имам много пилятели. Да лаботим заедно и да печелим много пали.

––-

(30 години по-късно)

Почти е сбъдната, детската ми мечта за лабота с много пилятели и пали.  Пили се пилим и палим заедно с Вела, Ники, Ели и множество. Но не лаботим. С положителност не лаботим.  Освен логопед в детската ни гадина е липсвал и УНГ за Дядо Колега.