Стъпките ми бързо потъват в благодатната хладина под арките. Отдясно, вярно до мен, подскача отражението ми в затъмнените прозорци на изпадналата в немилост държавна администрация. Пред мен върви жена, дребна, държи плакати на дълги пръчки с дълго изписани молби. Пътя ѝ пресича една Униформа: коланът е под напрежение, гърдите – високо над главата на дребната женица. Преминавам тихо, слушам всяка дума. Тонът е тежък, заплашителен, сърдит: „Ама аз не Ви ли видях вчера пред Събранието, и сутринта пак оттук минахте, айде стига с тея табелки“. Спирам на 7-8 крачки и се завъртам с цялата показност, която имам. Поглежда към мен заплашително. Нека знае, че го виждам, нека знае, че го чувам.