ужаси – burningpeople.net

Нека знаят

Спирам на 7-8 крачки и се завъртам с цялата показност, която имам.

Стъпките ми бързо потъват в благодатната хладина под арките. Отдясно, вярно до мен, подскача отражението ми в затъмнените прозорци на изпадналата в немилост държавна администрация. Пред мен върви жена, дребна, държи плакати на дълги пръчки с дълго изписани молби. Пътя й пресича една Униформа: коланът е под напрежение, гърдите – високо над главата на дребната женица. Преминавам тихо, слушам всяка дума. Тонът е тежък, заплашителен, сърдит: „Ама аз не Ви ли видях вчера пред Събранието, и сутринта пак оттук минахте, айде стига с тея табелки“. Спирам на 7-8 крачки и се завъртам с цялата показност, която имам. Поглежда към мен заплашително. Нека знае, че го виждам, нека знае, че го чувам.

Криволичещите пътеки на изкуството

Преди 100 години художниците нямаше как да знаят за мрачното бъдеще, което ги очаква…

Преди 100 години художниците нямаше как да знаят за мрачното бъдеще, което ги очаква. Сега картините са вече живи същества и става все по-трудно да се държат в подчинение.

Последно измислиха да слагат на всяка една от тях по един голям шестограмен болт, който навиват в зависимост от сериозността на случая. Картините обаче скоро се научиха да изпускат подобна на кръв червена боя през него и да развалят първоначалната концепция на художниците.

Тогава те започнаха да монтират все по-големи болтове, толкова големи, че можеха да бъдат навивани единствено с помощта на огромни манивели. Кръвта продължи да се лее и в монотонността на мъченията артистите започнаха да стават небрежни и занемариха детайла. Картините все повече заприличаха на неразбираеми, безформени мацаници.

Въпреки всичко все още се намират ценители, готови да платят баснословни суми за този или онзи шедьовър, но вълната от недоволство продължава да расте и влиянието на активистите, прокламиращи свобода и равноправие за картините се задълбочава, така че в скоро време не бих се учудил на самите картини да бъде позволено да се пресъздават сами, както и сами да решават дали да се продават и за колко.

Румънката

Случило се веднъж една майка…

Понякога хората като тупат през прозорците си, се случва да изтупат нещо с все праха. Шалове, ключове, ценни монети – какво ли не пада. И горко ти, ако си на висок етаж, навън е нощ и зима и не си падаш по неприятностите – просто забрави!

Случило се веднъж една майка в Румъния да изтупа така, неволно, бебето си. Станало така: събрала на четири завивката на бебето, навела се през прозореца и я изтупала. А бебето било вътре. Как не забелязала, че е вътре? Ами просто! – то било много малко. И леко. Толкова леко, че – както се разбира – все още не е паднало. Вятърът го подхванал и го понесъл. Майката го видяла, чак когато малкото му бяло тяло се откроило на асфалта на паркинга зад градинката. Ясно й станало, че вече било късно да направи каквото и да е, затова си направила кафе и седнала да помисли дали случилото се е загуба или напротив. Защото румънските майки са много пресметливи, затова се замислила. И понеже не могла да прецени правилно ситуацията, като си допила кафето, скочила от същия този прозорец.

Какво се е случило с нея не знаем. Дали е последвала детето си из въздушните пространства или пък се е размазала под прозореца по неприятен начин – не ни е известно. Знаем само, че не е била толкова лека като детето си. Ако някой от вас знае нещо повече, моля да ни пише!

Куката

Михаил приключи долните два етажа…

За две години ремонт, Михаил приключи долните два етажа и довършваше третия. Первазът беше поръбен с бодлива тел, прозорците – матирани, оставаше му само да смени куката. Михаил сложи ръце на кръста и я изгледа за да я прецени…

Отгоре куката го гледаше надменно и някак еднооко. Михаил й метна едно въже през врата и тръгна да се катери към нея. Тя го почака да я доближи и се поклони.

Михаил сега е в болница, за ремонт на задник и лакът. А куката се наду, блесна на октомврийското слънце и вече не дава и гълъб да я оака.

В сянката

На края на града, под едно дърво…

На края на града, под едно дърво, висеше човек. Обесиха го преди три дни, за дългове. На ревера му защипаха бадж с надпис „Вас ви обслужва“ и под него – последното име, под което беше известен. Последният дъжд обезмисли тази нелепа шега.

В сянката на обесения се беше изтегнал млад дявол. Той видимо нехаеше за съдбата и миризмата на нещастника, но пресметливо отчиташе движението на слънцето и се местеше със сянката при първите признаци на дискомфорт. Време за отдих.

Това, което му развали спокойствието беше нетипичен за полето шум, който се появи по някое време след пладне. Автомобил. Дяволът се покатери по дървото, спотаи се на по-висок клон и зачака.

Автомобилът спря с премерена маневра току под обесения. От него слязоха двама мъже, които разговаряха възбудено. По-младият се качи на капака и доближи висящия с гримаса на прекалена погнуса. Внимателно откачи баджа, подаде го на другаря си, а на негово място с парче гипс изрисува що-годе правилна мишена. Доволен, той скочи от капака и двамата се качиха в автомобила и отпрашиха, само за да спрат отново на около 200 метра от дървото. Отново слязоха, този път – с пушки в ръка.

Пръв стреля по-младият, изстрелът му отиде по дяволите. Беше ред на другия. Той се прицели леко театрално и стреля. Тялото се разклати! Последваха моменти на перчене, беше отново ред на по-младия. Той също уцели и двамата се приближиха към дървото за да проверят кой е бил по-точен. По-точен се оказа дяволът.

Колегите

Екскурзията започна добре. Фирмата беше наела корабче, с което трябваше да обиколим близките острови…

Екскурзията започна добре. Фирмата беше наела корабче, с което трябваше да обиколим околните острови. Раздадоха ни по една малка бутилчица вино за пътуването, но след двайсетина минути моята свърши. За щастие Стефан ми даде неговата, тъй като по това време на годината постел. Не помня точно каква беше религията му, но я приех. Бутилката, разбира се, не религията. Принципно съм доста толерантен човек и единствено полудявам, когато някой иска нещо от мен.

Горе по стълбичките имаше кабинка, от която можеха да се наблюдават чудните гледки, които се разкриваха. Неясно защо всички колеги се блъскаха да се качат и да погледат. Пообиколих да намеря още някой вярващ, за още една от онези бутилчици, но повечето си ги бяха прибрали за спомен от пътуването. Потиснах се. Не трябваше да идвам. Трябваше да се откажа, още щом разбрах, че любовницата ми, Фиона, няма да идва.

Легнах на носа на кораба. Кабинката се падаше точно над мен. Колегите се блъскаха и крякаха като кокошки, сочеха разни чайки и малки пухкави облачета. Всички освен мен май се забавляваха. Взех да си мисля за Фиона. Можех да кажа вкъщи, че заминавам с колегите, а да идем някъде с нея, само двамата. Принципно бях слаб лъжец, но това изглеждаше лесно.

Явно съм задрямал, защото по едно време чух пронизителен писък и скочих на крака. Колегите в кабинката крещяха и сочеха нещо навътре в морето. Оказа се някакво огромно, наподобяващо гигантска сепия морско чудовище, което бързо приближаваше към кораба.

– Всички ще умрем!!! Всички ще умрем!!! Направи нещо!!! – изпищя една от най-досадните колежки и се вкопчи в мен. Принципно във фирмата си имаме такъв лаф, „всички ще умрееем“, но в случая колежката беше съвсем сериозна.

– О, моля те, защо просто не млъкнеш!!! – изкрещях в лицето й. Знам, не се гордея с реакцията си. В крайна сметка, никой не ми е виновен, че така овчедушно се съгласих да дойда на тази екскурзия. Просто ме е яд, защото можехме да сме с Фиона в някое хотелче, а вместо това сега тази досадница ми крещи в ухото и ме кара да я спасявам…

G

Хора като хора, всичко си е съвсем като тука!

-…и попаднах на място където всички се казват Гвендолин!
-Всички?
-Всички, копеле. Всички. Мъжете, жените, котките…
-И к’во? Ако излезеш на улицата и извикаш „ГВЕНДОЛИН!“, всички гледат към тебе?
-Да! Как мислиш, че разбрах за това, че така се казват?! Минах по моста и на другия край някаква бакалия. Прочетох надписа тихо, уж само на себе си, и изведнъж – всички ме зяпат.
-Гвендолин! Ама име! Какво е, как пък точно това?
-Не знам – руско май…
-Ама руснаци ли са?
-Абе к’ви руснаци, бе! Хора като хора, всичко си е съвсем като тука!
-Лудница! И колко време изкара там?
-Два дена, от вторник до четвъртък. Вчера се прибрах, фактически.
-Много малко, бе!
-Абе те ме изгониха! Аз…
-Ха-ха-ха! Верно ли, бе?
-Да! Аз още на втория час…

Теснолинейка

Ще удължим Линията на Щастието…

Надвесил се е над мен:

– Отпуснете се! Поставете ръката тука, така. Сега ще я стегна лекичко. Да повторим – ще повдигнем Линията на Сърцето, ще удължим Линията на Щастието, ще разсеем няколко зловредни трапчинки, накрая – ще приближим Съдбовния хълм до този на Волята и сме готови. Нали така?

– Да.- губя съзнание.

Ето ме пак. Гледам лампите горе и внимавам да не се движа. Ръката ми е все така вързана, както и цялото тяло. Мигам няколко пъти за да проверя дали ме боли глава от упойката, май не. Каня се да се порадвам на това, което ме чака, но дочувам иззад вратата:

– Ех, защо не си е взел застраховка тоя?! Клъцнали сме му Линията на Здравето.
– Еми да е мислил. Колко имаме още днес?

Какво да правиш… Съдба!

Две врати

Почукай!

-Това е. Почукай!
-На тази ли?
-Да.

Чук-чук.

-Не отваря.
-Опитай пак!

Чук-чук.

-Нц. Явно го няма.
-Тук е, видях го да се прибира.
-Може да е излязъл.
-Може.
-Ще пробвам още един път.

Чук-чук-чук.

Този път вратата се отваря.
Показва се млад господин, облечен, сънен.
Изглежда ни един по един и пита неопределено:

-Мен ли търсите?
-Добро утро! Нали Вие сте…

Влиза си и тръшва вратата. Ние – в антракт.

-Да почукам ли пак?
-Май няма смисъл. Да дойдем пак утре.
-Едва ли ще е по-различно.
-Така е. Да пробваме на другата врата.

Десет стъпки надясно. Чук-чук.

На вратата – господинът от първата врата. Ние – в шаш.

-Извинявайте, имаме грешка.

Тогава се отваря първата врата и се показвам аз!
Гледам известно време как се отдалечавамe с другия
и след това се прибирам.

Дяволска работа

Защо излъга?

Усетих, че нещо ми тегли одеялото. Разбудих се – на ръба на леглото седи дявол и ме гледа в очите:

– Ставай да ме караш за училище!
– Ама… аз нямам кола!
– Е-е-е! – каза дяволът и изчезна.

Приятелката ми се притегли към мен:

– М-м-м, защо излъга горкия дявол, че нямаш кола?
– Ама аз наистина нямам!
– Е-е-е! – тя си събра нещата набързо и се изнесе.

Ама ден! Станах, облякох си халата и излязох на балкона да позяпам какаво става в отсрещния блок. Нищо. Погледнах надолу – няма ми колата! Е-е-е!!!