Франц

Франц се примири и си легна в преддверието. В някакъв смисъл, сестра му имаше право. Зарови се в купа обувки за гости и заспа.

На сутринта майка им им поднесе супа в леглото и по нещо за четене. След като приключиха, ги поразпита как са спали, какво ще правят днес, обичат ли я – обичайните мили събуждащи ума разговори. Франц реши да не казва защо не е спал в леглото си. Двете хубаво му се присмяха на белезите, но той не продума, макар много да му се искаше да ги млъкне. Само сви вежди и излезе по-рано от обикновено.

През цялата сутрин му беше тежко. Беше заслужил да бъде наказан, спор няма, но чак да спи сред обувките – не беше ли това малко прекалено? Реши след обяд да се отбие при равина.

Почти беше стигнал до малката розова къщичка, долепена до синагогата, когато ги чу над себе си. Първата бомба падна в двора на Глоубка, втората удари училището. Франц се затича, опита се да махне капака на една шахта и да се скрие, но третата бомба го предвари. Пуснаха още няколко и отлетяха.

Първи го видя равинът. Хвана го за лактите и внимателно, без да се цапа, го изтегли у дома. Франц беше още жив, но не изглеждаше на себе си. За всеки случай, равинът разтвори над него един чадър за гости, за да не го видят гарваните и прати Малцек да викне майка му.

След малко Малцек дотича и с ужас в очите съобщи, че къщата на Франц е сред разрушените и всички са загинали. Франц чу това с мътен мозък и въздъхна. „Благословено да е Името, рави!“ – каза той и издъхна.