Единият край на въжето е вързан здраво за ръждива тръба, на четири метра над водата. Усурийски възел, троен, няма разплитане. При все това Коста го е накапал с разтопен восък, да не би да реша да мамя. Все едно имам шанс…

Аз съм захапал свободния край на въжето и съсредоточено го поглъщам. С всеки сантиметър се приближавам до възела, кръвта от разклатените ми зъби и ръждивият вкус вече не ми правят впечателние.  Нивото на водата се покачва, солеността ѝ е успокоително висока и лекува раните по краката и тялото ми.  Малко преди да се удавя, ще бъда напълно изцерен. Коста, най-добрият ми приятел.

След като завършихме, той отиде в някакво въоръжено училище, а аз заминах за Хайд Парк, да прося. Видяхме се вчера, случайно, пред една църква в центъра. Заговорихме се, седнахме да пием по бира в парка. Надвечер ни налазиха мравки, ние се бяхме поизнервили и заспорихме.  В крайна сметка не се разбрахме и се хванахме на бас. На сутринта Коста ме събуди – бил прав. Проверих, така е. Коста и неговите желания.