— 17 —
Запис от 19-ти май
Или има ли някой в мазето.
Живеем в тъмна стая, дълга като тунел. Железните ни легълца са наредени близо едно до друго, далече от вратата. Общо са 5, но две от тях са празни. Само Олаф, аз и още едно създание лежим върху продънените матраци и треперим под тънки омърлушени одеала.
Създанието се нарича Киро и живее в Дома за възпитание и отглеждане откакто се е родил. Носа и брадичката му са покрити със засъхнали сополи. Викат му Киро Вампира, защото когато сополите му спрат, от носа му потича кръв. При първата струйка той скача от леглото, тръгва да ни хапе и крещи, че е страшен вампир!, докато се залива от смях. Обикновено го прави привечер, когато в Ада няма никой. Директорката си тръгва в пет следобед, заключва кухнята, и идва пак на другия ден в девет.
Може би трябва да кажа на Киро, че вампирите нямат кръв. А след като нямат кръв, няма и какво да им тече от носа. Но тогава трябва също да му кажа, че се боят от чесън. Какво е чесън, ще попита Киро. „Луковичен зеленчук“. А какво е лук? Какво е зеленчук? Как да обясня какво е патладжан, палачинка, праскова?
Мълча си, докато сухият бял хляб от вечерята скърца в корема ми – единственият шум наоколо. Знам, че би трябвало да има други деца в Ада, но досега не сме ги виждали. Стаите до нашата са празни. Получаваме сутрин и вечер малко ядене, това е всичко. А ако питате, защо не сме излезли да проверим, мога само да ви кажа, че ни е страх.
Киро твърди, че освен Директорката в Дома имало и Огняр, който живеел долу в мазето. Не му вярваме.
– Парното не работи, значи няма Огняр, – казва му Олаф.
Киро се кълне в баба си, че има.
– Ти нямаш баба, – вика му Олаф. – Иначе нямаше да си тук.
– Имам! – крещи Киро. – Кълна се в другата си баба!
– Да пукне дано, другата ти баба, – скърца със зъби Олаф.
В този миг светлочервена струйка кръв блика от носа на Киро и лицето му се озарява в усмивка. Време е за вечерната вампирска обиколка.
Проследи…
Сняг и чайки
Тичам по Азовская алея, а камъчетата под краката ми скърцат като сняг. В ушите ми шуми паника. Чайките ме гледат втренчено, накацали по паметника на Декларацията за Невидимост...
Защо точно аз?
Самоварът кипи и лекичко просвирва. Оглеждам се в кръглия му тумбак. Не съм по-особено от други джуджета. Обикновено съм, средностатистическо дори. Казвам се Йоста Бéрлинг...
Джудже на Луната
Винаги съм искало да бъда първото джудже на Луната. Да обиколя три пъти някой кратер, преди да се търкулна в него...
Буря в чаша чай
Чаят ми отдавна е изстинал. Изливам го на пода. Получава се красива локва. Прилича на малък залив в Азовско море...
Въздух, огън и вода
Като малки обичахме да се надбягваме с въздуха и времето. Ето как се случваше: затваряхме очи, поемахме дълбоко дъх и се опитвахме да издържим така трийсет секунди...
На море с мавър
Джуджета, маври и маймуни били живите играчки на европейските крале през XVIII век...
Орелът кацна
Пръстите на краката ми са замръзнали. Опитвам се да ги размърдам, а скрежът между тях се рони и скърца...
Пътят към ада
Първоначално идеята ни се струваше добра. Но може би трябваше да знаем, че човешкия свят е като нескопосано сглобено магаре, което върви със задника напред.
Сърцето на нищото
Има! Няма! Има! Всеки ден лягам и ставам с препирнята на Олаф и Киро има ли огняр в мазето.