— 7 —

Какво се случи дотук. на Джуджето (което работи като съветник в джуджешкия футболен отбор „Трансгрес-Цвергберг”) му падна шапката. Докато я вдигаше, получи оферта от тайните служби на Санта Клаус. Беше предложение, на което Джуджето не можа да откаже. А трябваше.

Чаят ми отдавна е изстинал. Изливам го на пода. Получава се красива локва. Прилича на малък залив в Азовско море – даже чувам да шуми прибой в нея. Заслушвам се и се отпускам. Представям си как вълните на чая се блъскат в ресните на килима.  Започва да вилнее буря, става все по-шумно. Изведнъж се сепвам – шуми не локвата, а звънецът. Сигурно е някой от Службите на Клаус. Е, от кожата си не мога да избягам. Отварям със замах вратата.  Задушен съм от прегръдките на братовчед ми.  Зад него пристъпя от крак на крак вратарят на „Трансгрес” и сумти благодарности. Всичко ми става ясно като на длан – Санта Клаус е превел пари от мое име на сметката на вратаря, който сега може да си направи скъпата трансвидова операция (нали човек иска да става), а аз съм до живот длъжник на Клаус. Част първа от сделката е изпълнена. В човешките филми в такъв момент от небето се разнася демоничен смях  и главният герой припада. Докато се чудя дали да започна се смея или да плача, припадам.

Пляс. Пляс. Скръц. Някой ме удря по лицето и ми дърпа ушите. Отварям очи. Братовчед ми се е надвесил над мен:

–  Е-е-е, най-после дойде на себе си – чувам го да казва.

Окопитвам се. Ставам, прескачам локвата чай и всички сядаме на масата. Разказвам им набързо какво се случи и откъде имам парите. Братовчед ми клати глава, а Вратарят ме гледа с широко отворени очи:

–  Не мога да повярвам! Та от теб таен агент не става.

Познанията ми за човешкия свят са ценни, опитвам се да го убедя.

Например знам, че в човешкият свят комуникациите са напреднали. Хората имат малки инструменти, с които можеш да говориш, допрял ги до ухо. Звънтят леко, като поклащане като току-що цъфнала ръж. Но, ние, джуджетата, все още ползваме стари бакелитови телефони, които като древни черни птици са кацнали на специални масички и дрънчат така, сякаш цял свят трябва да разбере, че някой иска да говори с вас.  Точно така звъни сега и моят телефон, макар да е след полунощ. Не искам да вдигам. Чакай знак, каза Клаус. Когато чакаш знак, значи нищо хубаво не те чака. Само крайно отчаяните се надяват на хубави знаци, поличби и намигване от съдбата. Едва когато си стигнал края на задънена улица, започваш да се оглеждаш за знак „Изход“. Лошото е, че дори и да го намериш, нищо не гарантира, че точно това е изходът, който очакваш. Не чакай знаци. По-скоро, както е казал човешкият хитроумник Макиавели, дори в слънчево време носи чадър със себе си.

Братовчед ми излушва всичко това, свива устни недоверчиво, оглежда ме от глава до пети и сумти скептично.

Трябва да избягам, казвам.

Трябва, съгласяват се те. Мълчим. Вратарят въздиша. Братовчед ми побутва с пръст солницата по масата. Мести я напред, назад. Придърпва я досами самовара и присвива очи.

Предугаждам, че ще измисли нещо.

 

тук можеш да прочетеш какво… ›››