Страстта отхапа още малко от шоколадовите бисквити.

„Мило. Някой да ме почерпи, обикновено само ме бъхтят“, каза тя и преметна крак връз крак.

Пекинезът я огледа и наклони глава, а двете му равно подстригани уши се дръпнаха леко назад. Изплези език в знак, че я слуша внимателно.

„Не е лесно да знаеш, понякога е даже малко досадно. Някои хора просто не знаят какво искат. Уморително и неприятно е. Налитат на неочаквани действия с надеждата да се случи чудо и нещо да им хареса, някак да намерят каквото търсят. Да не се чудят, да имат усещане за принадлежност някъде… Изгубена кауза…“

Пекинезът побутна паничка с вода към крака ѝ.

„Да знаеш, всичко това е излишно. Няма измъкване. Всичко беше една грешка и с времето нещата само се объркаха повече, докато накрая ще изчезнат.“ Страстта вдигна паничката и близна малко вода. „Да имаш и малко мляко?“

Пекинезът се обърна и изчезна зад голямата черна врата в дъното.

„Добро момче, но и на него ще му мине модата. Не мога да повярвам, че от офиса ме накараха да ходя на терапия за сексуална агресия на работното място при него, модерни глупости, но далеч по-добре от миналия век, когато се опитваха да ни успокоят с тиймбилдинг заедно с отдел Жътвари…“