На Слава ушите ѝ почервеняват всеки път когато ѝ спомена за изложба. До мораво. Условен рефлекс, откакто я нащипах преди година, когато обезумях на изложбата на Матис. Сега не ще и да чуе за мен или за изложба, не обича да си пудри ушите. Затова се обадих на Гого.

Не можел, зает бил. Ще ида сам.

Гледам, в асансьора пак са се навъдили екофашисти. Крият се по ъглите и само нощем, когато няма никой, се катерят по огледалото и пишат с червило „MORE DEAD PIXELS“, „MAXIMIZE THE MINIMUM!!!“ и подобни. Ще трябва да говоря с портиера.

„Последната полиетиленова торбичка“, 6.VI – 9.VI. Днес е осми, ще е навалица. Гледах как я докараха, един Локхийд кацна в двора на галерията, което е и мой двор, а край него кръжаха щурци, от сектретните. Останали са само три, тук докараха тая от Чикаго. Охраната е непоносима. Пускат специална синтетична миризма, да гони подобни на тия от асансьора, отделно има щурци-шпиони навсякъде. А самата торбичка е изложена зад три реда овъглен плексиглас и човек може само контурите ѝ да види. Поне така казаха.

Навалицата ме отказа. Мисля да се обадя на Слава все пак. У тях рядко има хора.