Бях съвсем млад, когато за първи път ме изпълни онова чувство — че съм по-специален от останалите. Имах ангелско лице и бях най-умният в училището, въпреки, че въобще не учех. Платинено русата ми коса блестеше под ослепителното екваториално слънце, а вечно присвитите ми, гарваново черни очи ми спечелиха сред децата прозвището „китаеца“, нещо, което приемах с гордост, тъй като обожавах Брус Ли.

Скоро стана ясно, че съм и ужасно привлекателен за момичетата. Когато играехме футбол пределно острият ми слух нерядко долавяше реплики като „Виж Алберто как красиво тича!“ и съответните въздишки, които долитаха в отговор. Не се стараех да тичам по този начин, просто така ми се получаваше — почти като на забавен кадър, а същевременно винаги успявах да изпреваря противниците.

Когато навърших 18 години вече бях спал с 11 момичета. Веднъж лежахме с Мария в стая ѝ и гледахме налепения с хартиени звезди таван. „Щастлива съм“, каза тя и се разплака. Прииска ми се да я успокоя. „Какъв късмет имам, че те намерих“, прошепнах в ухото ѝ. Не излъгах и все пак — когато погледнах в очите ѝ разбрах — действително бях късметлия, но не заради нея, а заради самия себе си. Нещо вътре в мен ме караше да се чувствам безкрайно щастлив от факта, че аз бях аз, че природата, в безкрайната си мъдрост, беше решила да ме сглоби по такъв фантастичен начин, с тяло и сила на полубог, мозък с безгранични възможности и — хаха — способността да съчувствам.

 

sol
© internet

 

И ето ме днес. Какво ли не опитах през всички тия години. Не във всичко успях, провалих се доста пъти, забогатях, фалирах, пак забогатях и отново профуках богатството си. Притежавах просперираща финансова компания, живях на яхта десет години, обиколих света, създадох лаборатория за изследване на рака, осъдиха ме за промишлен шпионаж, а жените, за които непрекъснато се женех и развеждах разграбиха цялото ми имущество.

Последно реших да обикалям бреговете на Амазония. Завъртях набързо малък бизнес с рядък сорт кафе, с приходите от който си купих лодка и отпътувах. Всеки ден виждам невероятни неща. Какво ми дава сили да вървя из тези колонии от прокажени и да не се разболявам? Наближавам 120-ата си годишнина, а се чувствам все така жизнен. Безсмъртен ли съм? В началото се пазех от болните, но това бе по-скоро погнуса, отколкото страх. Не след дълго започнахме да се прегръщаме, да използваме едни и същи кърпи, да допиваме чашите си и да си дояждаме десертите.

От два месеца съм в Сан Пабло. Снощи организирах постановка за болните. Аз бях Ромео, а Гилерма играеше Жулиета. Представлението завърши с продължителна целувка. Въпреки бурните ръкопляскания нямаше как да не чуя пресипналия ѝ глас на финала: „Щастлива съм“. „Не, аз съм късметлия, че ви намерих“, с мъка успях да отговоря и този път собствените ми думи ме учудиха безкрайно.