Девет изобретения на бъдещето

След презентацията за Рая слязох в кафето да изпия един чай. Обикновен ден от ежедневието, който (ако имах избор) бих прекарал в изобретяване на нови апарати. Но в този ден избор ми бе отказан.

Барманът, бивш мой студент (никога не прокопсват, даже съм учуден на успеха на този) ми кима и ми казва, че сервитьорката се е успала и може да ме обслужи на бара. Питам го за дребните неща от живота, а той съвсем отклонява разговора и започва да ми разказва как смятал да емигрира и да започне бизнес с машини за прически за купони. Изобретил бил вече няколко… Не намирам сили да го прекъсна и си мисля, не трябваше да го пускам. Трябваше да му пиша двойка на държавния и да го оставя да се гърчи в лапите на администраторките. Сега съм принуден да слушам за безумната машина, която за по-малко от пет минути прави от косата ти празник на цветове и форми. Естествено, у нас нямало пазар за такъв уред.

— Палдиньо — спомням си името му — защо изостави учението? — в опит да го накарам да млъкне.
— Така и не знам защо го почнах — казва той и започва да си играе с компютъра. След малко гръмва новият хит на Мануш — за момиче, което обичал, а тя заминала за луната с друг.

Младежът ми сервира чая, като обилно разлива в паничката. Сядам в най далечния ъгьл и гълтам няколко прахчета с надеждата, че те ще омекотят ударите, нанасяни от бесния ритъм. На съседната маса говорят за края на света — след последните катаклизми от 2012, тоя път на човечеството няма да му се размине. Естествено щели да останат онези в космоса, но те вече били жалки мутации.

Събирам сили да се върна в клас и да довърша лекцията. Не мога да дочакам вечерта, когато ще се отпусна до купчината розово желе. Никога не съм допускал, че бих могъл да изпитвам чувства, към нещо толкова хомогенно.