Приказка за последните ожарени крадци в пластмасовия свят

Настане нощта в Антимово и трийсетицата изгрява. Звездите обсипват синята постеля. Гората шумно шумата измита. И вятърът за туй помага. Музика се чува тиха. Плямпането пък е високо. Лампи зад перденцата светят. Ханът „Балкан“ това е. Надпис зеленонеонен „Отворено за отворковци“. Вратата се отваря. 7 маси, 17 стола. Барът е един. И влизат двама. А раницата е една и тежка. Свободните столове остават 5.

– Мануш, сега е твой ред да почерпиш. Последната луна бе моя. А днешната е толкова красива. Не я пропускай. Макар и циганин, ще пия ром.

– Разбира се, Яшаре. Но друга ми е жаждата. Барман, сипи по два вангога. И един за теб. Побързай. Работа ни чака. Нощта е кратка. Поезия изпила е небето.

Поръчката бързо се изпива. Донесена е. Вратата се отваря. Музиката се заслушва. Тъга обзема двата стола. Ханът с очите-прозроци последен ги вижда. Нощта ги загубва. Пътят, който води натам е красив.