Настане нощта в Антимово и трийсетицата изгрява. Звездите обсипват синята постеля. Гората шумно шумата измита. И вятърът за туй помага. Музика се чува тиха. Плямпането пък е високо. Лампи зад перденцата светят. Ханът „Балкан“ това е. Надпис зеленонеонен „Отворено за отворковци“. Вратата се отваря. 7 маси, 17 стола. Барът е един. И влизат двама. А раницата е една и тежка. Свободните столове остават 5.
– Мануш, сега е твой ред да почерпиш. Последната луна бе моя. А днешната е толкова красива. Не я пропускай. Макар и циганин, ще пия ром.
– Разбира се, Яшаре. Но друга ми е жаждата. Барман, сипи по два вангога. И един за теб. Побързай. Работа ни чака. Нощта е кратка. Поезия изпила е небето.
Поръчката бързо се изпива. Донесена е. Вратата се отваря. Музиката се заслушва. Тъга обзема двата стола. Ханът с очите-прозроци последен ги вижда. Нощта ги загубва. Пътят, който води натам е красив.
Още несвързани истории
Промяна на перспективата
17.08.2009
Веднъж докато ги нямаше техните, с моя приятел Пердуто си играхме на готвачи...
Аз тия двамата сутринта ги видях на нашата улица
🙂
Според мен трябва отново да са влезли в гората. Видях лодка, дигнала нос като наперено дете, тоест, сигурно имаше тежка раница отзад, но отпред беше само един човешки силует. Откакто я загубих от поглед, следя новините и нищо. Нищо. Трябва да са отишли отново в гората.
Мисля, че тръгнаха. Завинаги. Тъжна приказка. Но само тази.