Владо седи по зимна пижама на дивана, дъвче белени фасове, че му свършиха цигарите, и гледа унило дъсчения под. Кофти е положението – няма два лева една бира да ме почерпи, затова не ми се обажда. Сашето, брат му, стърчи на балкона, пие вода от шише и плюе долу. Така е от две седмици – не остана котка суха, почнал е гълъбите. В един момент засиява:
– Брат ми!
– Оу!
Влиза си.
– Хрумна ми нещо.- Сашето е по идеите.- Кажи ми само тази работа при Емил още ли е свободна?
– Коя?
– Е дето ми каза миналата седмица, говорили сте…
– Па май да.
– В понеделник да му се обадиш, чу ли! Взимаш я!
– Ама…
– Я извади шаха! Сега ще ти обясня. Реди! Аз съм с белите.
Владо реди.
– Готово.
Сашето сяда отсреща и една по една маха всички свои фигури, оставя само царя и пешките.
– Аз почвам. B2-B4. Ти си!
– Какво да…?
– Просто играй!
Владо тревожно тръска глава. Но играе. Офицер и кон са минали средната линия, пешките са се поомешали.
– Кой е с черните?
– Аз.
– Не, брат ми, не си ти. Черният цар е Емил. Ти играеш за него. Схващаш ли?
– А ти защо…
– Сега ще видиш! Атакувай смело, не ме жали!
Първа бяла пешка напуска.
– А така, и царицата, чудесно. Това, както се сещаш, е оная щука Ели, жена му.
Сашето е видимо доволен от развоя на играта.
– И сега, когато нещата изглеждат доста добре за черните, идва нашият ред! Ти, брат ми, вече играеш с мен. Обръщаш посоката и късмета на Емо Мардата почва да чезне… Един ход на офицера и жена му е аут.
Владо гледа дъската, чопли зъб.
– Саше!
– А?
– Мат си, бате…
Още несвързани истории
Приказка за последните ожарени крадци в пластмасовия свят
Настане нощта в Антимово и трийсетицата изгрява. Звездите обсипват синята постеля. Гората шумно шумата измита. И вятърът за туй помага...
Пълзейки по пътя
- Ако имах кола, сега щях да ни закарам да спим на вилата. Птички, тишина...
Големият принц
Стана сутрин. Отвори очи и видя картината със слънце на стената. Нямаше прозорец. Запали една цигара. Не пушеше. Кафе също не обичаше. Отпи първите глътки бавно...