Не помни кога ѝ писа за пръв път, нито защо, нито пък как я намери. Страница от тефтер с надраскан адрес на нея? Изгубена картичка? Няма значение.

Откакто ѝ писа, се промени идеята му за време. Вече го измерва в писма. Преди три писма имаше теч от горния етаж – аквариумът на съседите прекали. След още четири писма смята да се заеме най-сетне да си подреди снимките – онези от времето, в което можеше да държи фотоапарат.

Разчитането на всяко нейно писмо му отнема дни. Почеркът ѝ е толкова мъгляв, че често погледът му се губи между буквите и отказва да продължи нататък. Страх го е какво следва, дали тя няма да му каже, че вече ѝ е омръзнало, или че заминава за друг континент. А понякога е твърде уютно. Свива се в извивката на някое „С” и заспива там. „Д”-тата обаче го стряскат, някак твърде остри, твърде дълги са опашките им. „Ж”-то се впива в съзнанието му като миша лапичка и оставя болезнени, пулсиращи драскотини. А „У” е люлка и тихичко пее при всяко докосване.

Никога няма да се видят, той е сигурен в това. По-точно, тя няма да го види. Съвсем буквално. Отдавна вече е невидим. Когато чете писмата ѝ, понякога сгъвката на лакътя му добива очертания, съвсем въздушни, но все пак отчетливи; понякога пръстите на краката му просветват с лек пукот, преди да изчезнат отново. Друг път е носът, който сякаш се задържа най-дълго – изкривен (от двете падания като беше на осем), луничав, в продължение на няколко букви виси някъде на метър над креслото, след което отново губи плътност.

Понякога си мисли, че е възможно именно тя да го направи видим. Но ще е за кратко, за момент само, а и ще се изчерви толкова силно, че капилярите по лицето му ще се пръснат. Миниатюрни вулкани от неконтролируемо вълнение. А не иска да я опръска с кръв. По никой начин. Би я заразил с невидимост.